От напоеното с кръв легло и от каменния човек с прерязаното гърло. Като някаква гротескна скулптура. Гамаш не можеше да прецени дали неизмеримото спокойствие, изписано на лицето му, подобряваше, или влошаваше ситуацията.
— Какво се случи?
— Не знам, не бях тук. Професор Норман ме отпрати. Каза ми да ги оставя двамата насаме и да дойда пак на сутринта.
Тази сутрин. Когато се върнах, намерих… — Питър махна към вратата на къщичката.
Гамаш чуваше как Бовоар прави снимки и диктува гласови бележки на смартфона си:
— Бял мъж. Причина за смъртта: разрез в областта на гърлото от сънната артерия до вратната вена, направен с ловен нож. Няма признаци за оказана съпротива. Оръжието на убийството не е открито.
— Пипал ли си нещо? — попита Гамаш.
— Не, нищичко.
Питър изрече думите с такова отвращение, че Гамаш не можеше да не му повярва.
— Някой друг идвал ли е тук, след като ти пристигна по-рано днес?
— Само Люк. Идва всяка сутрин. Изпратих го да повика помощ.
Изведнъж Питър се вторачи съсредоточено в Гамаш.
— Не дойдохте ли затова, Арман? — Изглеждаше объркан и разстроен. — Колко е часът впрочем? — Озърна се. — Няма как да е минало много време. Как стигнахте дотук толкова бързо?
— Като каза „Люк“, имаше предвид Люк Вашон, нали? — попита Гамаш и така временно избегна въпросите на Питър. Художникът кимна.
— Той последовател ли е на Ноу Ман? — обади се Бовоар от стаята.
— Предполагам. По-скоро ученик.
— Вашон приближавал ли се е до трупа? — поинтересува се Гамаш.
— Достатъчно, че да разбере какво се е случило — отвърна Питър. Очите му се разшириха, когато си припомни гледката.
— Достатъчно, за да вземе нещо? — попита Бовоар. — Например ножа?
Жан Ги бе излязъл на верандата и сега наблюдаваше художника. Толкова приличаше на онзи Питър, когото познаваха от години, но и толкова се различаваше от него. Този Питър се изразяваше неясно, бе колеблив и нестабилен. Като свикнал със сушата човек, който се е озовал на корабна палуба. Дългата му коса бе разрошена от вятъра, а дрехите му, макар и чисти, бяха раздърпани. Сякаш някой го бе хванал за краката, обърнал го бе с главата надолу и го бе разтърсил.
— Не знам — отвърна Питър, — може и да се е доближил достатъчно.
— Помисли — настоя Гамаш с твърд глас, но без да насилва или заповядва.
Питър сякаш се поовладя и заговори отново:
— Беше страшен хаос. Крещяхме си. Искахме да разберем какво се е случило. Той посегна да махне възглавницата, но аз го спрях. Ако не друго, поне знам, че нищо не бива да се докосва.
— И все пак достатъчно ли се бе доближил Вашон, за да вземе ножа? — попита Бовоар.
— Предполагам, че да. — Питър започна да се напряга, стана войнствен, чувстваше се притиснат. — Но не съм виждал нож, нито съм видял той да взима такъв. Изглеждаше ми толкова потресен и разстроен, колкото бях и аз. Нали не си мислите, че Люк го е направил?
Гамаш погледна часовника си.
— Почти пладне е.
Но това не говореше нищо на Питър.
— Кога изпрати Вашон за помощ? — поинтересува се Бовоар.
— Пристигнах около седем сутринта, както обикновено. Люк дойде няколко минути след мен.
— Пет часа. — Бовоар погледна Гамаш.
— Къде може да е отишъл Вашон, за да се обади? — попита бившият главен инспектор. — В Табакен?
— Вероятно. Тук покритието е слабо, но началникът на пристанището обикновено има добра връзка. Нужна е при спешни случаи.
— Доколкото можем да предположим, Люк Вашон така и не се е обадил — каза Гамаш. — Или не е искал да го направи, или не е имал възможност.
— Но ако Люк е извършил престъплението, защо тогава се е върнал? — заразсъждава Питър, когато мозъкът му започна да се отърсва от вцепенението.
— Може да е забравил ножа тук — предположи Гамаш. — Може би е искал да се увери, че професорът наистина е мъртъв. Може би извършителят го е изпратил, за да прибере ножа или да унищожи някакви други улики.
— „Извършителят“ ли? — учуди се Питър. — Кого имаш предвид?
Гамаш бе вперил поглед в него. Но това не бяха очите на приятеля му Арман, а острият, проницателен и непоколебим взор на началника на отдел „Убийства“.
— Мен? Мислиш, че аз съм го убил? Но защо?
— Може би Музата ти е наредила да го сториш — предположи Гамаш.
— Музата ли? Какво говориш?
Гамаш продължаваше да го гледа настойчиво и след миг Питър се ококори.
— Мислиш си, че съм се побъркал, нали? Че това място ме е докарало до лудост.