Вместо да отговори, Гамаш се обърна към Питър, който стоеше на вратата и не смееше да погледне към окървавеното легло.
— Намерихме твоите картини. Онези, които си изпратил на Бийн.
— О! — Питър изглеждаше така, сякаш Гамаш току-що му бе смъкнал гащите. — Клара виждала ли ги е?
— Има ли значение?
Питър се замисли, сетне поклати глава.
— Щеше да има преди година. Сега… — Художникът спря за миг, за да осъзнае чувствата си, и почти се усмихна. — Няма проблем. — Погледна Гамаш и Бовоар с удивление. — Няма проблем. Пълна каша са, но ще стават по-добри. Как реагира Клара, когато ги видя?
Само това имаше значение за него. Не тяхното мнение, а мнението на Клара.
— Искаш ли да знаеш?
Питър кимна.
— Каза, че са като кучешка закуска. — Гамаш наблюдаваше мъжа отсреща, докато изричаше тези думи. Някогашният Питър щеше да се намуси и обиди. Имаше склонност да приема като дълбоко оскърбление всяка реакция, различна от бурни аплодисменти.
Но този Питър просто поклати глава и се усмихна.
— Права е.
— Това е комплимент, да знаеш — рече Гамаш. — Клара каза, че и нейните първи опити са били същите. Като буца в гърлото.
— Господи, толкова ми липсва!
Последните сили, които Питър бе събрал, се стопиха и той сякаш издиша.
Долната му устна затрепери, а от очите му рукнаха сълзи. Солена вода. Море от дълго потискани емоции. Като че ли Питър отчаяно се бореше да изрече всичко онова, което бе останало неизказано в продължение на десетилетия. Но от устата му излизаше само хриплив дъх.
— Иска ми се да седнем в нашата градина и Клара да ми разкаже как е прекарала последната година, а после аз да й разкажа как е било при мен — успя да каже най-накрая. — Искам да ми говори много за творчеството си. Как рисува, какво чувства. О, господи, какво сторих?
Клара сграбчи навитите на руло картини на Питър и заяви:
— Повече не мога да чакам.
— Седни — заповяда й Мирна. — Сядай!
— Не може ли поне да им се обадим?
Клара извади смартфона си.
— Дай ми го — нареди Мирна и протегна ръка. — Дай го!
— Ама…
— Веднага! Възможно е нечий живот да виси на косъм. Нямаме представа какво се случва и не бива да ги прекъсваме. Арман заръча да седим и да го чакаме.
— Не мога.
— Трябва. Това му е работата. И на двама им. Остави ги на мира.
Кафето им бе изстинало, а лимоновият пай с целувки стоеше недокоснат в средата на масата.
— Мислиш ли, че са намерили Питър? — попита Клара.
— Надявам се.
Мирна се загледа през прозореца. Не можеше да си представи какво има отвъд това място. Къде другаде можеше да го търсят? Къде би се скрил?
— Музата тук ли живее? — Клара насочи въпроса си към Шартран.
— Защо питате мен?
— Защото сте били тук и преди.
— Не, не съм.
— Сигурен ли сте?
Клара го гледаше в очите и не му позволяваше да сведе поглед.
— Никога през живота си не съм идвал тук — каза Шартран. — Но се радвам, че дойдох сега.
— Защо? — поинтересува се художничката.
Собственикът на галерията се усмихна едва, стана и излезе навън. Виждаха го през прозореца на закусвалнята — беше пъхнал ръцете си в джобовете и яката му бе вдигната заради вятъра. Стоеше леко прегърбен, зареял поглед към водата.
Клара силно стисна ръцете си под масата. Колко ли трябваше да чака? Колко ли бе способна да чака? Погледна стария часовник на стената на закусвалнята. Да, показваше времето, но това с нищо не помагаше. Тук часовниците губеха смисъла си.
Времето сякаш се измерваше в други единици.
Според часовника стояха в заведението от около четиресет и пет минути, но за Клара това се равняваше на цяла вечност.
— Защо дойде дотук? — попита Гамаш.
— За да търсиш десетата муза ли? — добави Бовоар.
— Знаете за нея? — учуди се Питър. Когато събеседниците му не казаха нищо, той продължи: — Не. Дойдох да кажа на Норман какво лайно е. Когато отидох в колежа по изкуствата и се видях с професор Маси, спомените ме връхлетяха. Винаги съм съжалявал, че не казах на Норман колко вреда нанесе.
— Със „Салона на отхвърлените“ — рече Гамаш.
— Да. Нарани Клара, а по онова време аз нищо не казах. Когато напуснах Трите бора, нямах представа как ще се развият чувствата на Клара към мен до моето завръщане. Подозирах, че ще поиска да се разведем, и не можех да я виня. Но исках да й занеса нещо специално. Подарък. Мислих, мислих и накрая осъзнах какъв страхливец съм бил през целия ни съвместен живот. Никога не съм защитавал съпругата си или нейните произведения. Позволявал съм на всякакви хора да я критикуват и подценяват. Накрая дори самият аз се отнесох по същия начин с нея, щом осъзнах колко гениална е всъщност. Опитах се да съсипя творчеството й, Арман.