Выбрать главу

Питър сведе очи към дланите си, сякаш бяха целите оцапани с кръв. Празен поглед на греховна душа.

— Когато професор Маси заговори за Норман, си спомних за „Салона на отхвърлените“ и реших какво да й подаря — продължи Питър, след като отново вдигна очи. — Извинението си. Но не само на думи. На дела. Дори ако се наложеше да премина през деветте кръга на ада, щях да намеря професор Норман и да му кажа какво мисля за него. Само тогава можех да се прибера у дома. И да погледна Клара в очите.

— Искал си да й занесеш главата на професор Норман — рече Гамаш.

— Образно казано, да.

Но бившият детектив продължи да се взира настойчиво в Питър и тогава художникът пребледня.

— Нали не си мислиш, че… — Посочи с жест леглото.

— Продължавай да разказваш — настоя Гамаш, без да сваля очи от Питър.

— Заминах за Бе Сен Пол, където преди години е била изпратена последната заплата на Норман, както прочетох в досието му. Нямаше го там, но мястото беше толкова красиво и спокойно, а аз бях прекарал толкова дълго време на път, че реших да си наема стая и да поспра, за да си поема дъх. Чак тогава си спомних за картините в дома на майка ми. Онези картини, в които се бях взирал с часове. Пожелавал си бях да съм вътре в тях. Творбите на Кларънс Ганьон. Създадени са в Бе Сен Пол. Затова намерих галерия „Ганьон“ и когато не бях зает с рисуване, стоях часове наред в изложбената зала, загледан в картините.

— Защо? — попита Бовоар.

— Виждал ли си ги? — отвърна Питър с въпрос. Бовоар кимна. — Какви чувства предизвикват в теб?

Жан Ги отговори без колебание:

— Носталгия.

Питър кимна.

— За мен бяха нещо като прозорец към Трите бора. Към Клара и живота, който имах. И загубих. Отначало ми навяваха невероятна тъга. Но после колкото по-дълго ги гледах, толкова повече ме успокояваха. Даряваха ме с някакво кротко щастие. С надежда.

— Устните — рече Гамаш.

Питър се обърна към него и се усмихна.

— Да, тогава нарисувах устните.

— Как разбра, че Ноу Ман е тук? — попита Бовоар.

— Люк Вашон ми каза. Все още поддържаше връзка с професор Норман.

— Бил е член на художническата колония, основана от професор Норман — отбеляза Бовоар.

Питър кимна.

— Въпреки че „основана“ не е съвсем удачна дума. По-скоро се е събрала някак спонтанно около него. Привличал хората. Защото изглеждал така, сякаш знае.

— Какво? — поинтересува се Бовоар.

— Че съществува десета муза. И знаел как да я намери — отвърна Питър. После внезапно се разсмя. Подигравателен, неприятен смях.

— Мислиш ли, че това са глупости? — попита Бовоар.

— Мисля, че не е било необходимо да бия целия този път, за да я намеря — рече Питър. — Била е до мен през цялото време. В леглото ми. На стола в градината. В съседното ателие. На масата до мен. Дойдох дотук, за да намеря онова, което вече имах.

— Дошъл си, за да се изправиш лице в лице с професор Норман — напомни му Гамаш.

— Вярно е. Когато пристигнах, веднага разбрах, че Норман е много болен. Това беше преди около два месеца. Умираше и беше самотен.

С тези думи Питър направи крачка напред и пристъпи през прага.

— Каза ли му всичко, което мислеше за него? — попита Бовоар.

— Не. Тук цареше хаос. Казах си, че първо ще почистя. После щях да му дам да се разбере. Обаче тогава осъзнах, че от известно време не е ял нищо, затова купих малко продукти и сготвих. Не съм кой знае какъв готвач, направих просто бъркани яйца и препечени филийки. Леко и питателно.

— А след това каза ли му? — попита Бовоар.

— Не. Дрехите и чаршафите му бяха мръсни. Занесох ги в обществената пералня в Табакен и ги изпрах.

Бовоар спря да задава въпроси, само слушаше.

— Дрехите и завивките му вече бяха чисти — разказваше Питър, — но не беше взимал душ или вана дни наред. Твърде слаб беше. — Питър спря и си пое дълбоко дъх. — Затова го изкъпах. Напълних ваната и добавих розова вода, лавандула и малко екстракт от лилия. Каквото можах да намеря. — Питър се усмихна. — Може да съм попрекалил. — Сведе поглед към мъжа в леглото. — Вдигнах го и го пренесох до ваната. Измих го. Ухаеше като градината ни в Трите бора.

Питър вече бе влязъл в стаята, стоеше край леглото и гледаше мъртвеца с невероятна нежност. Сякаш бе сляп за кръвта и зейналата рана. Виждаше само човека.

— Останах, за да се грижа за него.

Гласът на Бовоар развали магията: