— Майчице! — възкликна Питър и седна. Сетне отново се озърна. — Но защо и професор Маси не лежи тук? Защо не ги е убил заедно?
— Ще трябва да изчакаме, докато Жан Ги арестува Вашон, но ми се струва, че си е търсел изкупителна жертва. Подозирам, че според неговия план е трябвало да изглежда като убийство и самоубийство. Искал е да си помислим, че Маси е убил професор Норман, а след това сам е отнел живота си. Вашон едва ли би се затруднил да го повали, а после да държи главата му под вода колкото е нужно.
Поредната душа, изгубена в дълбините на река Сейнт Лорънс, мислеше си Гамаш. Знаеше, че ако наистина бе станало така, нямаха почти никакъв шанс да намерят професор Маси.
Но можеха да намерят Вашон. Ако не тук, то някъде другаде. Все някога. Щяха да го издирят и после да го изправят пред съд.
— Защо би го направил Вашон? — попита Питър.
— Досега обяснявах — рече Гамаш. — Макар че може и да се окаже, че съм грешал.
— Не, имах предвид защо поначало се е съгласил да помогне на професор Маси?
— Защо хората се съгласяват в подобни ситуации? — попита Гамаш. — Заради пари, почти е сигурно. Достатъчно, за да отвори свое собствено заведение. Да го поддържа. Да рисува и да пътешества. В замяна от него се е искало само да доставя художнически материали един-два пъти годишно. И да отнася завършените картини в Торонто.
— Би могъл да се престори, че дори не е знаел за азбеста по платната — каза Питър. — Какво е правел Маси с готовите картини?
— Сигурно ги е унищожавал — предположи Гамаш. — Всичките с изключение на една. Мирна и Рен-Мари са я видели в ателието на Маси. Преподавателят твърдял, че е негова, а те не са се усъмнили, но и двете казаха, че била в пъти по-добра от останалите.
— Защо я е запазил? — поинтересува се Питър.
— И аз си задавах същия въпрос — отвърна Гамаш. — Защо Маси е задържал един от малките шедьоври на Норман? Като трофей? Понякога убийците правят така.
— Мисля, че причината може и да е била далеч по-проста — рече Питър. — Колкото и недостатъци да има, професор Маси си остава любител на изкуството. Познавач. Смятам, че картината на професор Норман е била толкова велика, че дори на Маси не му е дало сърце да я унищожи.
Питър въздъхна дълбоко. Гамаш се досещаше за какво си мисли художникът. За шедьовъра на своя живот. Шедьовъра, който бе унищожил. Не някоя картина на Клара, а нейната любов.
— Изминах твърде дълъг път и чаках прекалено много време. — Клара се изправи. — Отивам.
Мирна се изпречи пред приятелката си и прегради пътя й към вратата на закусвалнята.
Клара впери поглед в едрата тъмнокожа жена.
— Трябва да разбера — прошепна толкова тихо, че само Мирна можеше да я чуе. — Моля те. Пусни ме.
Мирна направи крачка към Клара, но художничката не помръдна.
Тогава отстъпи встрани.
И я пропусна покрай себе си.
— Клара те е чакала — рече Гамаш тихо. — Онази вечер, когато се е навършила една година от заминаването ти.
Питър отвори уста, но думите му заседнаха като буца в гърлото.
— Написах й писмо — проговори накрая. — В него казвах, че няма да успея да се върна навреме, но че ще се прибера у дома при първа възможност. Дадох писмото на онзи младеж, пилота.
— Клара не го е получила.
— О, боже! Тъпакът вероятно го е изгубил. Сега тя си мисли, че не ме е грижа за нея. О, не! О, господи! Сигурно ме мрази.
Питър се изправи и се запъти към вратата.
— Трябва да вървя. Да се прибера. Трябва да говоря с Клара, да й разкажа. Самолетът ще дойде скоро. Трябва да се кача на него.
Гамаш протегна ръка и сграбчи Питър над лакътя.
Художникът се опита да се освободи.
— Пусни ме. Трябва да вървя.
— Тя е тук — каза Гамаш. — Клара дойде да те намери.
Четирисета глава
— Клара е тук? — възкликна Питър. — Къде?
— Двете е Мирна са в закусвалнята — отвърна Гамаш.
— Отивам.
— Не, трябва да останеш, докато се върне Бовоар, за да разберем какво е положението. Съжалявам, Питър, но в момента най-важното е Вашон да бъде арестуван за убийството. След това ще имаш предостатъчно време да се видиш с Клара.
Гамаш отиде до вратата, излезе на верандата и се загледа към хоризонта, за да провери дали Бовоар не се задава с Вашон. Но нямаше никого. И нищо.