Притискаше Клара към гърдите си. Държеше в ръка огромен нож. Ловен нож. Гамаш знаеше, че такива ножове се използват за изкормване на елени. Достатъчно остър бе, за да прерязва с лекота сухожилия и кости. И гърла. Именно за гърло бе използван предишната вечер.
Арман Гамаш вдигна ръце така, че Маси да ги вижда добре. Питър веднага последва примера му. Беше съвсем пребледнял и Гамаш си помисли, че може да загуби съзнание.
— Клара — продума Питър, но съпругата му не можеше да говори. Ножът бе опрян в шията й под ръба на долната челюст. Готов да среже кожата.
Питър погледна към Маси.
— Професоре. Моля ви. Недейте.
Но Маси бе вперил очи в Гамаш.
— Съжалявам, че сте тук — рече старецът, след като успя да си поеме дъх. — Видях помощника ви в Табакен. Разпитваше за Люк. Търсеше го. Дори попита и мен дали съм го виждал. Виждал съм го, разбира се. Предположих, че вие също ще обикаляте наоколо и ще търсите.
— Вашон не е знаел какво правите, нали? — поинтересува се Гамаш.
Пристъпи леко вдясно, за да се отдръпне по-далеч от леглото. Вече само няколко крачки го деляха от Маси.
Но Гамаш добре знаеше, че докато прекоси това макар и кратко разстояние, Клара вече ще е мъртва или ще умира. Надяваше се, че и Питър е наясно. Маси бе възрастен, но все още пълен с енергия. А на острия нож не му трябваше много да пререже плътта.
— Не знаеше, разбира се. Защо бих му казал, че платната, които разнася напред-назад, са целите в азбест? Как мислите, дали щеше да ми съдейства, ако знаеше? — Маси хвърли бърз поглед към леглото. — Люк изпълни предназначението си. Оставаше едно последно нещо, което да свърши за мен.
— Да поеме вината — каза Гамаш.
С периферното си зрение виждаше фигурата на Питър. Вкаменена.
Изваяна от камък. И самозаблуда.
Клара гледаше право напред. Към Питър.
А Питър гледаше нея.
Маси пък се бе втренчил в Гамаш.
— Да. Планът ми почти успя. Пристигнах тук, за да призная отговорността си за нещо, което вече беше очевидно. Поръсвал бях платната с азбест. Покрай старческата слабост и мислите за предстоящата ми среща със Създателя бях обзет от вина и съжаление. Ето защо бях дошъл да помоля Себастиан за прошка. А после да се предам. Но моят съучастник Вашон не можел да допусне такова нещо. Не искал да се разбере, че е замесен. Затова убил Себастиан, а после и мен. Планът проработи. Вашият човек търсеше Вашон, за да го арестува. По обвинение в убийство.
— Oui. Мислех си, че го е извършил той — призна Гамаш.
— Какво ви накара да промените мнението си? — попита Маси.
— Картината.
— Коя картина? — Маси изглеждаше все по-раздразнен.
— Онази от годишника. Всички са предполагали, че е автопортрет, нарисуван от Норман. Но не е била автопортрет, нали? Била е ваш портрет. Норман е видял яростта и страха във вас. А това ви е накарало да го мразите още повече.
— Току-що се досетихте, че сте ме видели на пристанището. Предположих, че ще ме познаете. Всъщност си мислех, че Клара ще се досети. Когато я забелязах да излиза от закусвалнята толкова забързана, бях сигурен, че ще дойде тук. Да ви търси. За да ви каже.
— Затова тръгнахте след нея.
— Съжалявам, Клара. — Професорът я притисна още по-близо до себе си и промълви в ухото и: — Беше по-бърза, отколкото предполагах. Не успях да те догоня, преди да стигнеш дотук.
Дишането му сега бе по-равномерно. Като че ли очакваше Гамаш да каже нещо, но бившият детектив запази мълчание.
— Смятах да се кача на самолета — обясни Маси, — но бурята го забави. Затова трябваше да чакам кораба. Иначе отдавна щях да съм си тръгнал оттук. Лош късмет за всички ни. А когато корабът акостира, какво направихте вие? Дойдохте право при мен.
— Сигурно моментът е бил много труден за вас — отбеляза Гамаш толкова невъзмутимо, сякаш двамата мъже разговаряха на коктейл, а присъствието на ножа в картинката бе съвсем нормално.
Трябваше да успокои Маси. Да го накара да погледне трезво на ситуацията.
Човекът очевидно бе уплашен. А уплашените животни се хвърляха в пропасти.
Маси изглеждаше така, сякаш се бе засилил към пропаст.
— Труден беше. Но пък вие си тръгнахте и си казах, че ми се е разминало. После обаче се замислих за Клара. За портретите, които рисува. Сигурно гледаш лицата на хората много внимателно. — Говореше на жената, която бе притиснал към гърдите си, но не сваляше очи от Гамаш. — Знаех, че ако някой може да ме разпознае, това ще си ти, Клара. И да отнемеше известно време, щеше да разбереш. Когато изхвърча от закусвалнята тичешком, знаех, че вече знаеш.
— Но тя не дойде затова — възрази Гамаш, — а за да види Питър.