Бившият детектив видя как човекът отсреща бавно започна да осъзнава истината. Ако професор Маси не бе мръднал оттам, където беше… Ако нервите му бяха издържали, сега можеше да се е измъкнал. Но вместо това стоеше тук, опрял нож в гърлото на Клара Мороу.
— Късно е — рече Гамаш. — Пуснете я.
— Знаете ли, не съм рисувал от години — заговори Маси, все едно Гамаш не бе казал нищо. — Нищо. Празнота.
Погледна към Гамаш и сърцето на бившия началник на отдел „Убийства“ се смрази. Това беше лицето от портрета. Изпълнено с омраза към всички, които имаха онова, което на него му липсваше. Не платно, покрито с бои, а дом, приятели и хора, които ги е грижа повече за човека, отколкото за неговата работа.
Гамаш бавно се придвижи напред. Ножът на Маси не трепна. Старецът не го отдръпна.
Маси хвърли бърз поглед към леглото.
Гамаш стрелна Питър с очи. Искаше да го предупреди да не помръдва. Докато Маси говореше, имаха шанс.
Бившият детектив забеляза някакво движение зад Клара и Маси.
Някой идваше. Все още бе далече, но се приближаваше.
Гамаш се досети чия е тази походка, разпозна и силуета.
Бовоар.
Питър не виждаше нищо. Освен съпругата си.
— Обичам те, Клара — промълви тихо.
— Млъкни, Питър — предупреди го Гамаш. Не знаеше какво може да подтикне Маси към действие, но беше сигурен, че не му е нужно много.
— Съжалявам — каза художникът. На Гамаш. Или на Клара.
Маси притисна жената още по-плътно до себе си. Човек, който нямаше нищо — и нищо за губене.
Той беше Смъртта. И се бяха озовали в Самара. Все пак.
Гамаш го осъзна.
Насочи поглед над рамото на Маси и кимна едва доловимо. Но това беше достатъчно.
Когато забеляза жеста, старецът леко извърна глава. На Гамаш не му трябваше повече. Хвърли се напред, а в същия момент Клара приклекна и се опита да се отдръпне от ножа. Но Маси все още я държеше за дрехите.
Клара се мъчеше да се откопчи, но напразно.
Ножът се стрелна мигновено и се заби.
Не в Клара. Не и в Гамаш.
Питър пое удара с гърдите си, но успя да издърпа съпругата си от хватката на професора.
Гамаш прикова Маси към стената, изби ножа от ръката му с ритник и нанесе такъв удар на противника си, че той загуби съзнание.
Арман се обърна. Клара бе коленичила до Питър. Ръцете й бяха върху гърдите му. Гамаш съблече сакото си, намота го на топка и притисна с него раната.
Бовоар бе взел последните няколко метра на бегом. Хвърли само един поглед и без да каже и дума, се обърна и хукна нагоре по хълма, за да потърси лекар.
— Питър, Питър! — викаше Клара.
Окървавените й ръце уловиха неговите и ги стиснаха, докато Гамаш се бореше да спре кървенето.
Питър бе изцъклил очи и в погледа му се четеше паника. Устните му ставаха все по-бледи и по-бледи. Лицето му също.
— Питър — прошепна Клара, приковала очи в неговите.
— Клара — изпъшка мъжът й. — Толкова съжалявам…
— Шшшшт! Лекарят идва.
— Исках да си дойда у дома — продума Питър и стисна ръцете й. — Писах ти…
— Шшшт! — промълви Клара и видя как миглите му потрепнаха.
Художничката се наведе ниско и зашепна в ухото му, докато го гледаше в очите:
— Намираш се на върха на хълма над Трите бора — каза тихо тя. — Виждаш ли селския площад? Усещаш ли мириса на гората? На тревата?
Питър кимна леко и напрежението в погледа му сякаш се стопи.
— Тръгваш надолу по склона. Ето я Рут. И Роза.
— Роза — прошепна Питър. — Върнала се е у дома?
— Да, у дома при Рут. Както и ти се върна. При мен. Ето ги и Оливие и Габри пред бистрото, махат ти. Но засега не влизай там, Питър. Виждаш ли нашия дом?
Погледът на Питър бе устремен някъде в далечината. От паниката нямаше и следа.
— Мини по пътечката, Питър. Влез в градината. Тук са нашите столове, седни до мен. Наляла съм ти бира. Държа те за ръка. Вдъхваш аромата на розите. И лилиите.
— Клара? — меко изрече Гамаш.
— Виждаш гората и чуваш ромона на рекичката Бела Бела — добави художничката с треперещ глас.
Топлото и лице докосна студената буза на съпруга й.
— У дома си — прошепна Клара.
Четиресет и първа глава
Погребението на Питър Мороу се състоя в Трите бора. Близки и приятели се събраха в църквата „Свети Тома“ и пяха, хлипаха, скърбяха и си спомняха най-хубавите моменти с покойния.
Клара се опита да произнесе слово, но не успя. Думите й заседнаха като буца в гърлото. Мирна помогна с речта, докато държеше за ръка застаналата до нея художничка.
После попяха още малко. Накрая разнесоха праха на Питър из селото, като поръсиха от него тук-там. Малко в реката, малко до бистрото, малко под трите огромни бора.