— Има балсам във Галаад, / що рани може да цери…
— И сила има на Небето /греховната душа да опрости — довърши стиха Гамаш. — Това е от един стар спиричуъл.
Клара се взираше в задната корица.
— Вярваш ли в това, Арман?
— Да. — Мъжът взе книгата от ръцете й и я стисна толкова силно, че тя почти очакваше от нея да се посипят думи.
— Тогава кое те затруднява толкова?
Когато не получи отговор, разбра какъв бе отговорът.
Проблемът не беше в римите, а в раните. Стари рани. И може би греховна душа.
— Къде е Питър? — попита Клара. — Какво се е случило с него?
— Нямам представа.
— Но ти го познаваш. Мислиш ли, че е от хората, които могат просто да изчезнат?
Гамаш знаеше отговора още от деня, в който Клара бе споделила проблема си с него.
— Не.
— Тогава какво е станало? — настояваше художничката умолително и се вглеждаше в лицето на своя събеседник. — Как мислиш?
Какво можеше да каже? Какво трябваше да каже? Че Питър Мороу щеше да се е прибрал у дома, ако имаше възможност? Че въпреки недостатъците си Питър държеше на думата си и ако по някаква причина бе възпрепятстван да дойде лично, щеше да се обади, да изпрати имейл или да напише писмо.
Но нищо не бе пристигнало от негова страна. Ни вест, ни кост.
— Трябва да разбера, Арман.
Гамаш отклони поглед и го зарея към гората, която се простираше до безкрая. Дошъл бе тук, за да се излекува и може би да се скрие. Най-вече да си почине.
Да работи в градината, да се разхожда и да чете. Да прекарва времето си в компанията на Рен-Мари и техните приятели. Да се радва на гостуванията на Ани и Жан Ги през уикендите. Единственият проблем, който искаше да разрешава, бе как да свърже градинския маркуч. Единствената главоблъсканица — дали на вечеря в бистрото да си поръча сьомга върху кедрова дъска, или макарони с бри и босилек.
— Искаш ли да ти помогна? — попита най-сетне Арман, но не посмя да я погледне, за да не позволи изражението му да издаде какво предлага.
Взираше се в сянката на Клара на земята. Силуетът кимна.
Вдигна очи към приятелката си и кимна в отговор.
— Ще го намерим.
Гласът му вдъхваше спокойствие и увереност.
Клара знаеше, че чува същия глас и вижда същото изражение, което много други хора преди нея бяха виждали на лицето на едрия и спокоен мъж, застанал срещу тях. Той слагаше в ръцете им онова, от което най-много се бояха. И ги уверяваше, че ще открие чудовището, извършило ужасното деяние.
— Няма как да си сигурен. Съжалявам, Арман. Не искам да излиза, че съм неблагодарна, но не можеш да знаеш.
— C’est vrai — съгласи се Гамаш. — Но ще направя всичко по силите си. Това как ти звучи?
Не попита дали е готова да получи отговор на въпроса си. Знаеше, че Клара иска Питър, но иска и спокойствие. Нямаше как да бъде по-подготвена.
— Значи нямаш нищо против? — поиска да се увери художничката.
— Съвсем не.
Погледна го изпитателно и заключи:
— Според мен лъжеш. — Докосна едрата му ръка. — За което съм ти благодарна. — Изправи се и той също стана от пейката. — Храбър човек в храбра страна.
Гамаш не знаеше какво да каже след тези думи.
— Молитва от другия „Галаад“ — обясни Клара. — Умиращ баща я изрича за малкия си син. — Замисли се за миг, а когато си спомни, зарецитира: — „Ще се моля да пораснеш храбър мъж в храбра страна. Ще се моля да откриеш как да бъдеш полезен.“
Клара се усмихна.
— Надявам се, че ще бъда полезен — рече Гамаш.
— Вече си.
— На кого мога да кажа за това?
— Вече можеш да разкажеш на всички — отвърна Клара. — Какво трябва да направим като за начало?
— За начало? Нека помисля. Сигурно има много неща, които можем да разберем, без дори да напускаме дома си. — Надяваше се, че тонът му не издава облекчението, което изпитваше. Наблюдаваше внимателно събеседничката си. — Можеш да прекратиш търсенето по всяко време.
— Merci, Арман. Но за да продължа живота си, имам нужда да разбера защо не се е върнал. Не очаквам отговорът да ми хареса — увери го. С тези думи се обърна и тръгна надолу по хълма.
Гамаш отново седна на пейката и се замисли за молитвата на един умиращ баща за малкия му син. Дали неговият собствен баща бе мислил за него по време на катастрофата? В момента, когато бе разбрал, че умира? Дали в молитвите му е бил малкият му син, който си седеше у дома и чакаше да види фаровете на един автомобил, който никога нямаше да пристигне?
Дали момчето все още чакаше?
Арман Гамаш не искаше да му се налага да е храбър. Никога повече. Сега просто искаше да намери покой.