Но също като Клара и той разбираше, че едното е невъзможно без другото.
Шеста глава
— На първо време трябва да разберем защо Питър е заминал.
Гамаш и Бовоар седяха от едната страна на чамовата маса в кухнята на Клара, а Клара и Мирна — срещу тях. Гамаш бе сключил длани и ги бе отпуснал върху плота. До него седеше Жан Ги с бележник и химикалка, готов да записва. Несъзнателно се бяха върнали към старите си роли и навици, след като повече от десет години бяха провеждали разследвания заедно.
Бовоар бе донесъл лаптопа си и се бе свързал с интернет чрез телефонната линия, в случай че им потрябваше да проверят нещо. Протяжните музикални тонове при набирането на всяка цифра бяха изпълнили кухнята. Последвал бе пронизителен писък, сякаш интернет бе живо същество и свързването с него му причиняваше болка.
Бовоар стрелна бившия си шеф с предупредителен поглед. „Моля ви, за бога, не отново!“
Гамаш се ухили. Всеки път, когато използваха комутируемия достъп в Трите бора — а това беше единственият начин да се свържат с интернет, понеже никакъв друг сигнал не стигаше до закътаното село — главният инспектор напомняше на Жан Ги, че едно време дори достъпът през телефонната линия им се бе струвал като чудо. А не досада.
— Спомням си… — започна Гамаш и Бовоар веднага се опули. По-възрастният мъж срещна погледа на някогашния си подчинен и се усмихна.
Но когато се обърна към Клара, изражението му стана сериозно.
Художничката си пое дълбоко дъх и направи решителната крачка.
Започваше се. Поставено бе началото на издирването.
— Знаете защо — отвърна Клара. — Аз го изгоних.
— Оиi — съгласи се Гамаш, — но защо го направи?
— От известно време нещата между нас не вървяха добре. Както знаете, кариерата на Питър някак си буксуваше, докато моята…
— … излетя в космоса — довърши Мирна.
Клара кимна.
— Знаех, че Питър има проблем е това. Мислех си, че в крайна сметка ще преодолее ревността и ще се радва на успеха ми, както преди време аз се радвах на неговия. Опитваше се. Преструваше се. Но виждах, че не е искрен. А отношенията ни, вместо да се подобряват, все повече се влошаваха.
Гамаш слушаше. Години наред Питър Мороу бе по-изтъкнатият творец в семейството. Дори бе един от най-известните художници в Квебек. И в цяла Канада. Доходите му бяха скромни, но им стигаха. Той издържаше семейството.
Рисуваше много бавно, мъчително изпилваше всеки детайл, а Клара сякаш бълваше по картина на ден. Друг бе въпросът дали тези картини можеха да минат за изкуство.
Творенията на Питър бяха изящни етюди от композиционна гледна точка, докато в платната, които излизаха от ателието на жена му, нямаше нищо изящно.
Клара изненадваше с буйната си фантазия. Творбите й бяха динамични, живи, понякога забавни, а понякога просто стъписващи. Нейните „Вагини воини“, серията с гумените ботуши, телевизорите курви…
Дори Гамаш, който бе любител на изкуството, трудно проумяваше повечето й произведения. Но можеше да разпознае радостта, когато я види, а творбите на Клара преливаха от радост. Чисто удоволствие от творческия процес. Устрем. Втурване. Търсене. Изследване. Прекрачване на граници.
Тогава бе дошъл и пробивът: „Трите грации“.
Един ден Клара за пореден път бе решила да опита нещо различно. Смяташе да нарисува портрет, а моделите й бяха три възрастни съседки. Приятелки.
Беатрис, Кай и Емили. Същата Емили, която бе спасила Хенри и която бе предишният собственик на къщата на семейство Гамаш.
Трите грации. Клара ги бе поканила в дома си, за да й позират.
— Може ли? — попита Гамаш и посочи с жест ателието й.
Художничка се изправи:
— Разбира се.
Четиримата излязоха от кухнята и отидоха в ателието. Миришеше на презрели банани и на бои, но имаше и един странно вълнуващ и привлекателен дъх — на терпентин.
Клара включи осветлението и стаята оживя. От стените и стативите ги гледаха лица. Едно от платната бе покрито с чаршаф и напомняше на детската представа за призрак. Художничката бе скрила последната си творба.
Гамаш мина покрай покритата картина и прекоси ателието, като се опитваше да не се разсейва от останалите портрети, които сякаш го наблюдаваха.
Спря пред голямото платно в дъното на помещението.
— След нея всичко се промени, нали? — посочи той картината.
Клара кимна, докато се взираше в творбата си.
— Да, за добро или зло. Знаете ли, че идеята беше на Питър? Не за конкретната тема, но постоянно ме ръчкаше да спра да правя инсталации и да пробвам да рисувам. Като него. Така и направих.