Четиримата се загледаха в трите възрастни дами, изобразени на платното.
— Реших да ги нарисувам — рече Клара.
— Oui — съгласи се Гамаш. Беше очевидно.
— Не — възрази художничката с усмивка, — всъщност планът ми бе да ги изрисувам. Да нанасям боите направо върху тях. Трябваше да са голи. Беатрис щеше да бъде в зелено. Сърдечната чакра. Кай щеше да бъде синя. Гърлената чакра. Много говореше.
— До посиняване — потвърди Мирна.
— А Емили щеше да бъде виолетова — продължи Клара. — Коронната чакра. Единението с Бог.
Бовоар тихо изписка, все едно се бе свързал с интернет чрез модем. Гамаш пренебрегна звука, макар че усети как по-младият мъж завъртя очи.
Клара се обърна към Бовоар:
— Знам, шантаво е. Но бяха готови да опитат.
— И какво стана, боядисахте ли ги? — попита Жан Ги.
— Ами тъкмо се канех, когато установих, че няма да ми стигне виолетовото, а не можех да оставя Емили изрисувана наполовина. Щях да ги отпратя, но тогава Емили предложи просто да им нарисувам портрет. Не изгарях от желание. Никога не бях правила портрети.
— Защо? — попита Гамаш.
Клара се замисли.
— Предполагам, че ми е изглеждало много старомодно. Нищо авангардно. Нищо революционно.
— Значи сте били готова да рисувате върху хората, вместо да нарисувате хората? — уточни Бовоар.
— Именно. Доста креативно, нали?
— Може и така да се каже — отвърна Жан Ги и после промърмори под носа си нещо, което прозвуча като merde.
Гамаш отново се обърна към платното. Познаваше лично и трите жени, но портретът им, нарисуван от Клара, винаги го поразяваше. Бяха стари. Уморени. Сбръчкани. Дрехите им бяха удобни и практични. Ако погледнеше всяка от тях поотделно, човек не би видял нищо впечатляващо.
Но взети заедно? Онова, което Клара бе успяла да улови, спираше дъха.
Емили, Беатрис и Кай се протягаха една към друга. Не се вкопчваха. Тези жени не бяха удавници. Не бяха залепени една за друга.
И трите се смееха, а на откритите им лица бе изписано удоволствието от това, че са заедно.
С първия си портрет Клара бе успяла да пресъздаде близостта.
— Значи е била грешка? — попита Бовоар, като посочи картината.
— Ами може и така да се каже — потвърди Клара.
— Какво каза Питър, когато я видя? — поинтересува се Гамаш.
— Каза, че е много хубава, но че трябва да поработя върху перспективата.
Арман усети как в него се надига гняв. Това бе вид убийство. Питър Мороу се бе опитал да убие не жена си, а нейното творение. Явно бе съзрял гениалността на картината и се бе опитал да я съсипе.
— Според вас знаел ли е тогава какво ще последва? — попита Бовоар.
— Не знам дали някой е можел да предвиди — рече Клара. — Самата аз не знаех.
— Мисля, че е подозирал — намеси се Мирна. — Погледнал е „Трите грации“ и е видял вестготите на седмия хълм. Знаел е, че целият му свят ще се преобърне.
— Защо не се е радвал за Клара? — обърна се Гамаш към Мирна.
— Изпитвал ли си някога завист?
Арман се замисли. Повишавали бяха други хора покрай него, а той бе оставал пренебрегнат. През младежките си години се бе влюбвал в момичета, които го отхвърляха. После започваха да излизат с някой негов приятел, а това нараняваше младото му сърце. Но най-близко до всепоглъщащата и разяждаща завист бе стигал, когато гледаше другите деца с родителите им.
Мразеше тези деца. И да го прости Господ, мразеше родителите си. Защото не бяха до него. Защото го бяха изоставили.
— Все едно да пиеш киселина и да очакваш другият човек да умре — обясни Мирна.
Гамаш кимна.
Така ли се бе почувствал Питър, когато бе погледнал тази картина? Дали тогава бе поел първата глътка киселина? Дали бе усетил как вътрешностите му се сгърчват, когато за пръв път бе зърнал „Трите грации“?
Гамаш добре познаваше Питър Мороу и дори в момента не изпитваше никакво съмнение, че съпругът на Клара я обича с цялото си сърце. А това сигурно още повече бе влошило положението. Обичаше жена си, но мразеше творението й. Питър не желаеше смъртта на Клара, но почти със сигурност искаше картините й да умрат. И бе готов да направи всичко, за да ги убие. С тиха дума, с подмятане или намек.
— Може ли? — Гамаш сочеше през отворената врата на ателието към друга, затворена врата от отсрещната страна на коридора.
— Да — отвърна Клара и тръгна нататък.
Ателието на Питър бе подредено, чисто и спокойно. Създаваше усещане за безметежност на фона на безпорядъка при Клара. Миришеше на бои с лек дъх на лимон. Освежител за въздух, предположи Гамаш. Или лимонов пай с целувки.