Всеки път Арман Гамаш прибираше тънкото томче в джоба на лекото си лятно сако, преди Клара да успее да зърне заглавието.
Тази книга се бе превърнала във фикс идея за художничката. Поведението на Арман — също.
Дори го бе попитала за четивото му около седмица по-рано, когато за първи път бе седнала до него на новата пейка, от която се разкриваше гледка към старото село.
— Хубава ли е?
— Oui — отвърнал бе с усмивка Арман Гамаш и така бе смекчил резкия си отговор. Поне малко.
Леко побутване от човек, който рядко отблъскваше хората.
Но сега, докато се взираше в профила му, Клара си помисли, че не е точно така. Не я бе отблъснал. По-скоро я оставяше там, където е, а самият той отстъпваше крачка назад. Далеч от нея. От въпроса. Взел бе овехтялата книга и се бе оттеглил.
Посланието бе ясно. Клара го разбра. Но това не означаваше, че ще се съобрази с него.
Арман Гамаш погледна към тучната лятна зеленина на горите и към планините, които се простираха до безкрая. Сетне сведе очи към селото в долината, което сякаш бе скътано в дланта на древна ръка. Стигма насред квебекската природа. Но не рана, а чудо.
Всяка сутрин Гамаш и съпругата му Рен-Мари излизаха на разходка със своята немска овчарка Хенри. Хвърляха топка за тенис напред и накрая сами трябваше да я намерят и върнат, защото Хенри се разсейваше от някое падащо листо, мушица или пък от гласовете в собствената си глава. Отначало кучето се втурваше след топката, но изведнъж спираше и вперваше поглед в празното пространство, мърдайки огромните си като сателитни чинии уши в различни посоки. Сякаш улавяше някакво съобщение. Не изглеждаше напрегнато, а любопитно. Гамаш бе забелязал, че по същия начин наострят слух и хората, когато дочуят звуците на особено любима мелодия, понесена от вятъра, или познат глас някъде отдалеч.
Килнал глава, с някак глуповато изражение, Хенри се вслушваше, а през това време Арман и Рен-Мари послушно изпълняваха командата „дръж!“.
В този свят всичко беше наред. Така разсъждаваше Гамаш, докато мълчаливо седеше на припек под ранното августовско слънце.
Най-сетне.
Изключение правеше Клара, която всяка сутрин бе започнала да идва на пейката при него.
Дали бе забелязала, че остава сам на хълма, след като Рен-Мари и Хенри се приберяха? Дали си бе помислила, че е самотен? Че би се зарадвал, ако някой му прави компания?
Арман се съмняваше. Клара Мороу бе една от най-близките им приятелки и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не е така.
Не. Идваше по някаква си своя причина.
С времето любопитството на Арман Гамаш бе нараснало. Почти успяваше да се самозаблуди, че това любопитство не е най-обикновена склонност да си пъхаш носа в чуждите работи, а професионален навик.
През цялата си кариера главен инспектор Гамаш бе задавал въпроси и бе търсил отговори. Не просто отговори, а факти. Но всъщност винаги издирваше нещо много по-неуловимо и опасно от фактите — чувствата. Защото те го отвеждаха до истината.
И докато за повечето хора истината бе освобождаваща, то онези, по чиито дири вървеше Гамаш, влизаха в затвора заради нея. До живот.
Арман Гамаш се смяташе по-скоро за изследовател, отколкото за ловец. Неговата цел бе да разкрива. А онова, което разкриваше, продължаваше да го изненадва.
Колко ли пъти бе разпитвал убийци с идеята, че ще се натъкне на вгорчени чувства и покварена душа, а вместо това бе откривал заблудена добродетелност?
Това, разбира се, не му пречеше да арестува престъпника. Но бе стигнал до извода, че сестра Прежан има право: никой не е толкова зъл, колкото най-голямото си злодеяние.
Арман Гамаш бе виждал най-голямото зло. Но бе виждал и голяма добрина. Често у един и същ човек.
Затвори очи и извърна лице към свежото утринно слънце.
Сега тези времена бяха зад гърба му. Вече можеше да си почива. Да се отпусне в шепата на божествената ръка. Да се погрижи за собствената си душа.
Не бе необходимо да продължава да търси. В Трите бора бе намерил онова, от което се нуждаеше.
Тъй като жената седеше до него, той отвори очи, но задържа погледа си насочен напред, към селцето, което тъкмо се пробуждаше. Видя как неговите приятели, а отскоро и съседи, излизат от къщи, за да се погрижат за градините си или пък да пресекат селския площад и да закусят в бистрото. Наблюдаваше как Сара отваря вратата на своята пекарна. Жената работеше там от ранни зори, вече бе изпекла франзели, кроасани и chocolatine, а сега бе време да ги продаде. Сара се спря на прага, избърса дланите си в престилката и поздрави мосю Беливо, който тъкмо отваряше смесения магазин. През последните няколко седмици Арман Гамаш всяка сутрин бе сядал на пейката и бе наблюдавал същите тези хора как повтарят едни и същи действия. Селото се движеше в ритъм, сякаш следваше тактовете на музикално произведение. Вероятно това чуваше Хенри. Музиката на Трите бора. Своеобразен напев, химн, успокояващ ритуал.