Гамаш се наведе напред, взе си сандвич и после отново се отпусна на облегалката на стола.
— Ти помоли Питър да замине малко след откриването на самостоятелната ти изложба миналата година — припомни и прокара първата хапка с глътка студен чай.
— След един скандал, който продължи цял ден и цяла нощ — уточни Клара. — Бях изтощена и накрая заспах към три сутринта. Когато се събудих, Питър го нямаше в леглото.
— Беше си тръгнал? — попита Бовоар. Младият мъж вече почти бе погълнал своя сандвич с плънка от пастет и сос чътни. Запотената чаша студен чай стоеше на подлакътника на стола му.
— Не. Седеше на пода, облегнат на стената на спалнята, а брадичката му опираше в коленете. Гледаше в една точка. Помислих, че е получил нервен срив.
— Така ли беше? — попита Мирна.
— Предполагам, че нещо такова. Може би по-скоро бе получил прозрение. Каза, че го осенило посред нощ. Разбрал, че никога не ми е завиждал.
Мирна тъкмо беше надигнала чашата си и изпръхтя в нея, като опръска носа си с чай.
— Да, знам — потвърди Клара. — И аз не му повярвах. После продължихме да се караме.
Звучеше смъртно изтощена, докато разказваше за случилото се.
Гамаш я слушаше внимателно.
— Ако не ти е завиждал, тогава къде според него е бил проблемът?
— В мен, аз бях проблемът — отвърна Клара. — Завиждаше ми не защото изобразявах на платната си приятелство, любов и надежда, а защото ги изпитвах.
— А той не можеше — довърши Мирна. Клара кимна.
— Онази нощ осъзнал, че цял живот се е преструвал и че е кух отвътре. Затова и картините му били лишени от съдържание.
— Защото самият той е бил лишен — заключи Гамаш.
Малкият кръг, в който седяха, потъна в тишина. Пчелите жужаха, докато кацаха и отлитаха от розите и високите напръстничета. Мухите лазеха по празните чинии и се опитваха да откраднат хрупкавите трошици от сандвичите. Река Бела Бела тихо ромолеше.
Всички размишляваха за един човек, който имаше празнина на мястото на сърцевината си.
— Затова ли замина? — попита Мирна след известно време.
— Замина, защото аз го накарах, но…
Изчакаха я да продължи.
Клара отправи поглед към градината. Останалите я виждаха само в профил.
— Очаквах да се върне. — Изведнъж се усмихна и ги погледна. — Мислех си, че ще му липсвам. Че ще се чувства самотен и изгубен без мен. И че ще осъзнае какво е имал, докато е бил с мен. Мислех си, че ще си дойде у дома.
— Какво точно му казахте на сутринта, когато тръгваше? — попита Бовоар.
Бележникът му бе заел мястото върху подлакътника на стола, където по-рано се намираше празната чиния.
— Казах му, че трябва да си върви, но че ще е добре да се върне след една година, за да видим кой на какъв етап е.
— Точно една година ли казахте?
Клара кимна.
— Извинявам се, че отново се връщаме на това, но е жизненоважно — настоя Бовоар. — Определихте ли дата? Казахте ли „точно една година“?
— Да, точно една.
— Кога трябваше да се върне?
Клара отговори и Бовоар набързо пресметна.
— Според теб Питър разбрал ли те е? — намеси се Гамаш. — Светът му се е разпадал. Възможно ли е да е кимал и да е изглеждало, че разбира, но всъщност да е бил в шок?
Художничката се замисли и отвърна:
— Предполагам, че е възможно, но си говорехме да вечеряме заедно. Планирахме тази вечеря. Не беше просто подхвърляне между другото.
Клара замълча. Спомни си как седеше на същия този стол. Пържолите бяха изпечени. Салатата — приготвена. Виното — охладено.
Кроасаните в хартиения плик стояха на кухненския плот.
А тя чакаше.
— Накъде тръгна Питър в деня, когато замина? — попита Гамаш.
— Към Монреал? При семейството си?
— Според мен не е много вероятно, не мислиш ли? — отговори Клара и Гамаш трябваше да се съгласи, защото познаваше роднините му. Ако Питър Мороу имаше празнина вместо душа, причината бе в семейството му.
— Когато не се върна, ти опита ли се да се свържеш с тях?
— Още не — призна художничката. — Пазех си ги за десерт.
— Имате ли представа какво може да е правил Питър през изминалата година? — попита Бовоар.
— Сигурно е рисувал. Какво друго?
Гамаш кимна. Какво друго? След като бе загубил Клара, в живота на Питър бе останало само едно нещо — изкуството.
— Къде може да е отишъл? — попита Арман.
— Де да знаех.
— Имаше ли място, което винаги е мечтаел да посети?
— Като се има предвид какво рисува, мястото никога не е било от значение — рече Клара.