— Значи нямате лоши новини? — попита старецът.
Арман Гамаш бе свикнал с тази реакция през всичките десетилетия, докато работеше в Sûreté du Québec. Гледаха на него като на неканения гост, който тропа на вратата посред нощ, като на немощния старец с велосипеда, като на лекаря с мрачно изражение. Беше добрият човек с лошите новини. Щом идваше началникът на отдел „Убийства“, поводът едва ли беше хубав. Явно този призрак щеше да го съпровожда и след оттеглянето му.
— Просто се чудех дали скоро сте се чували е Питър.
— Защо питате? — поинтересува се майката на художника. — Вие сте му съсед.
Гласът на жената бе все така топъл и приятен. Но погледът й стана по-остър. Гамаш почти можеше да си го представи как дълбае камък.
Замисли се над думите й. Явно тя не знаеше, че Питър не е в Трите бора от повече от година. Нито пък че със съпругата му Клара са се разделили. Клара и Питър едва ли щяха да бъдат много щастливи, ако започнеше да споделя личния им живот с всичките му роднини.
— Заминал е, вероятно за да рисува — обясни Гамаш. Поне това сигурно бе истина. — Но не е казал къде отива. Опитвам се да се свържа с него.
— Защо не попитате Клер? — предложи мадам Фини.
— Клара — поправи я съпругът й. — Може би и тя е заминала с него.
— Човекът не каза, че са заминали — наблегна на множественото число дамата. — Каза, че той е заминал.
Айрийн Фини обърна миловидното си лице към Гамаш. И се усмихна.
На тази жена нищо не й убягваше, но истината ни най-малко не я интересуваше. Арман си помисли, че от нея би излязъл чудесен инквизитор. Само че въобще не разпитваше, а просто бе надарена с остър ум и инстинктивна способност да напипва слабото място.
Въпреки старанието на Гамаш бе успяла да открие и неговото. И сега удряше точно там.
— Най-накрая е напуснал жена си, нали? Сега тя е решила, че иска да си го върне, а вие сте хрътката, която трябва да го намери и да го заведе обратно в онова село.
Думите й звучаха така, сякаш Трите бора бе бедняшки квартал, пълен със селяндури, а връщането на Питър там би представлявало престъпление срещу човечеството. Гамаш пък бе нарекла куче. За щастие, Арман Гамаш харесваше кучетата, а и го бяха наричали с далеч по-лоши имена.
Погледна жената право в кротките очи и устоя на усмивката й. Не трепна и не извърна взор.
— Питър има ли любимо място, където отива да рисува? Или може би място, за което много е говорел като по-млад и винаги е искал да го посети?
— Нали не си мислите, че ще ви помогна да го намерите само и само да го върнете там? — попита мадам Фини. Гласът й бе все така приветлив. Със съвсем лека нотка на неодобрение, нищо повече. — Питър можеше да стане един от най-великите художници на своето време. Стига да живееше в Ню Йорк или Париж, или дори тук, в Монреал. Можеше да се развива като творец, да се среща с други художници, да създава контакти с галеристи и меценати. Художникът се нуждае от стимул и подкрепа. Тя го знаеше, затова отведе Питър колкото се може по-далече от цивилизацията. Закопа и него, и таланта му.
Мадам Фини обясняваше търпеливо на Гамаш. Просто изтъкваше факти, които трябваше да са очевидни, ако едрият мъж срещу нея не беше леко глупав, несхватлив и ако самият той не се бе закопал в Трите бора.
— Щом Питър най-сетне е избягал — добави жената, — аз няма да ви помогна да го намерите.
Гамаш кимна, отклони поглед и го плъзна по стените. Там го очакваха утешителни пейзажи от квебекската провинция. Добре познати скалисти, лъкатушещи и диви природни картини.
— Забележителна колекция — поздрави той домакинята си. Възхищението му бе искрено. Мадам Фини разбираше от изкуство.
— Благодаря ви. — Възрастната жена кимна леко, за да благодари за комплимента и да потвърди съгласието си с казаното. — Когато беше малък, Питър седеше и ги съзерцаваше с часове.
— Но не сте окачили негова картина.
— Не. Все още не си е извоювал правото да стои редом с тях. — Посочи произведенията, като наклони глава към стената. — Може би някой ден.
— Какво трябва да направи, за да си спечели място там? — поинтересува се Гамаш.
— Ех, не е ли това вечният въпрос, господин главен инспектор? Откъде се взима гениалността?
— Това ли ви попитах?
— Разбира се. Не бих се обградила с посредственост. Когато Питър нарисува шедьовър, ще го сложа на стената. Редом с останалите.
Изведнъж произведенията, които красяха дома на мадам Фини, придобиха съвсем друг нюанс. А. Й. Джаксън, Емили Кар, Том Томсън. Изглеждаха като пленници. Не окачени, а обесени. Напомняха за сина, който се бе превърнал в разочарование. Малкият Питър се бе взирал в тези шедьоври и си бе мечтал някой ден да бъде сред тях. Гамаш си представяше как момченцето, облечено в спретнати къси панталонки и с прилежно вчесана коса, седи с кръстосани крака на килима. Загледано в гениалните творби. Копнеещо да създаде толкова изтънчена картина, че да си заслужи място в дома на майка си.