Но се бе провалило.
Стените с творбите по тях сякаш започнаха да се приближават към Гамаш, да го угнетяват и на него му се прииска да си тръгне. Но не можеше да го направи. Още не.
Мадам Фини бе вперила поглед в него. Колко ли хора се бяха вглеждали в тези очи, питаше се Гамаш, мигове преди да падне гилотината, да пламне кладата, да се затегне примката на бесилото?
— Всички произведения по вашите стени са пейзажи — отбеляза Гамаш, без да отмества поглед от очите на домакинята си. — Повечето са били нарисувани в квебекски села. Тези художници са почерпили вдъхновението си от природата и са създали най-красивите си творби в провинцията. Нима намеквате, че музите са свързани само с големите градове? Че творчеството е невъзможно в по-отдалечените селища?
— Не се опитвайте да ме изкарате глупава — тросна се жената и за миг вежливата й маска се пропука. — Има най-различни художници. Аз съм майка на Питър. Познавам го. Има творци, които биха процъфтели в някое затънтено селце, но Питър има нужда от стимулация. Тя знаеше, че е така, затова нарочно го изолира. Осакати го, вместо да го подкрепя и окуражава в живота и изкуството.
— Както сте постъпили вие? — попита Гамаш.
Странстващите очи на мосю Фини внезапно се заковаха на място и старецът се вгледа в бившия детектив. Настъпи мълчание.
— Смятам, че съм подкрепяла сина си много повече, отколкото родителите ви са подкрепяли вас — заяви мадам Фини.
— Родителите ми не са имали възможност, мадам, и вие много добре го знаете. Починаха, когато бях малък.
Очите на възрастната дама не трепнаха и тя продължи да гледа към Гамаш.
— Чудя се как ли щяха да реагират, ако знаеха каква професия сте си избрали? Полицай. — Тя разочаровано поклати глава. — И то полицай, срещу когото са се обърнали собствените му колеги и са се опитали да го убият. Това едва ли може да се смята за успешна кариера. Всъщност не ви ли простреля един от вашите подчинени? Така се случи, нали?
— Айрийн! — обади се мосю Фини, а в обичайно кроткия му глас прозвуча предупредителна нотка.
— Ако трябва да сме честни, мадам, аз също прострелях един от колегите си. Сигурно е било карма.
— Убили сте го, доколкото си спомням. — Жената измери Гамаш с гневен поглед. — В гората, в близост до онова село. Изненадвам се, че случката не ви преследва и измъчва всеки път, когато минавате оттам. Разбира се, освен ако не се гордеете с постъпката си.
Какво се случваше? Гамаш не можеше да повярва. Все пак се бе озовал в пещерата. Примамило го бе едно усмихнато и блещукащо създание. Но сега едрият мъж лежеше с разкъсано тяло и изсипани вътрешности.
А създанието още не бе приключило с него.
— Чудя се как ли щяха да се чувстват майка ви и баща ви, ако знаеха, че сте се отказали? Избягахте и се скрихте в онова село. Казвате, че Питър е заминал някъде, за да рисува? Поне се опитва да постигне нещо.
— Имате право — съгласи се Гамаш. — Никога няма да узная какво щяха да мислят родителите ми за моя живот.
Протегна ръка. Възрастната жена я пое и бившият детектив се приведе така, че лицето му се озова близо до ухото й. Усети как копринената й коса докосна бузата му и вдъхна аромата на „Шанел № 5“ и бебешка пудра.
— Но поне знам, че моите родители ме обичаха — прошепна и се отдръпна назад, а сетне впери очи в нейните. — А Питър?
Изправи се, кимна на мосю Фини и тръгна по тъмния коридор към входната врата.
— Почакайте!
Гамаш спря пред вратата, обърна се и видя Фини, който с куцукане се опитваше да го догони.
— Тревожите се за Питър, нали? — попита старецът.
Някогашният главен инспектор го измери с поглед, сетне кимна.
— Знаете ли за някое място, където е ходил като малък? Място, което може би е било специално за него? Любимо? — Замисли се за момент. — Безопасно?
— Имате предвид някое реално място?
— Е, да. Когато хората преживяват трудни моменти, понякога се връщат там, където едно време са били щастливи.
— Според вас Питър преживява труден момент, така ли?
— Да.
Фини се замисли, сетне поклати глава.
— Съжалявам, но не се сещам за нищо.
— Merci — рече Гамаш. Стисна ръката на Фини и си тръгна, като се стараеше да запази походката си спокойна. Да не бърза. Да не тича. Да не бяга далеч от този дом. Сякаш чуваше гласовете на Емили Кар, А. Й. Джаксън и Кларънс Ганьон, които го зовяха. Умоляваха го да се върне и да ги вземе със себе си. Да бъдат ценени, а не държани просто заради това че са ценни.