Выбрать главу

Неговият живот никога не бе следвал определен ритъм. Всеки ден бе непредсказуем и като че ли това го устройваше, дори му харесваше. Смяташе, че е такъв по характер. Никога не бе опознал рутината. Досега.

Гамаш трябваше да си признае, че малко се боеше удобната рутина да не се превърне в баналност и да не стане отегчителна. Но вместо това нещата се бяха развили в противоположната посока.

Повторението явно му действаше добре. Колкото повече укрепваше, толкова повече оценяваше този своеобразен дневен режим. Вместо да го ограничават и да му пречат, ежедневните ритуали го караха да се чувства по-свободен.

Житейските бури разтърсваха хората и изваждаха наяве всякакви неприятни истини. Но за да бъдат добре осмислени, бе нужно спокойствие. Поседнал на припек на това тихо местенце, Арман Гамаш най-сетне бе свободен да разгледа всички неща, които се бяха сринали. Както се бе сринал и самият той.

Усети теглото и обема на малката книжка в джоба си.

Долу в селото Рут Зардо излезе, накуцвайки, от занемарената си къщурка, а по петите я следваше патицата й Роза. Възрастната жена се озърна, сетне вдигна старчески очи към черния път, който извеждаше извън селото. Гамаш забеляза как стоманеният й поглед се плъзна нагоре, нагоре по прашната улица. Докато се спря на неговия. И се закова.

Рут вдигна жилестата си ръка за поздрав и все едно тържествено издигаше флага на Трите бора, старицата вирна един нетрепващ пръст.

Гамаш се поклони леко в отговор на жеста й.

В този свят всичко беше наред.

Освен…

Арман се обърна към разчорлената жена, която седеше до него.

Защо бе дошла Клара?

* * *

Клара се извърна. Не намери сили да го погледне в очите, защото знаеше какво е намислила.

Зачуди се дали не е по-добре първо да поговори с Мирна. Да я помоли за съвет. Но се отказа, когато осъзна, че така просто ще прехвърли отговорността за решението си.

Или по-скоро се боеше, че Мирна ще я спре. Ще й каже да не го прави. Ще й обясни, че е несправедливо и дори жестоко.

И ще е права. Именно затова Клара се бе колебала толкова дълго.

Всеки ден идваше тук с твърдото намерение да каже нещо на Арман. И всеки ден се отказваше от страх. Или по-скоро добрият ангел в нея опъваше юздите и я дърпаше назад. Опитваше се да я спре.

И бе успявал. Досега.

Всяка сутрин Клара разменяше любезности с Арман и след това си тръгваше, решена да не се връща на другия ден. Обещаваше на себе си, на всички светни, ангели, богове и богини, че на следващата сутрин няма да ходи до пейката.

Но идваше новото утро и като по чудо, магия или проклятие Клара отново усещаше как седи върху твърдите кленови дъски. И се хващаше, че наблюдава Арман Гамаш. Задаваше си въпроси за тънкото книжле в джоба му. Вглеждаше се в дълбоките, замислени кафяви очи.

Напълнял бе, а това бе хубаво. Значи Трите бора се справяше добре със задачата си. Помагаше му да се излекува. Бе висок и му подхождаше да е с по-едра фигура. Не дебел, а солиден. Накуцването вследствие на нараняванията започваше да изчезва и в походката му имаше все повече жизненост. Лицето му бе възвърнало цвета си, но не и вълнистата му коса, в която кафявите кичури бяха все по-малко. Клара предполагаше, че когато след няколко години навърши шейсет, ще е напълно посивял.

Възрастта бе изписана на лицето му. Грижите, притесненията и тревогите бяха оставили своите следи. И болката. Но най-големите бръчки бяха от смях. Около очите и устата. Веселието се бе врязало дълбоко в кожата му.

Главен инспектор Гамаш. Бившият началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec.

Или просто Арман. Нейният приятел. Дошъл тук, за да се оттегли от предишния си живот и от всичката смърт. Не за да се скрие от тъгата, а да спре да я трупа. На това спокойно местенце да се вгледа в онова, което му тежи, и да започне да се освобождава от бремето си.