Тук бе безопасно. Тук можеха да намерят убежище.
Трудно бе да се каже дали къщите защитаваха дърветата, или дърветата предпазваха домовете.
Рен-Мари Гамаш пое в дланите си голямата чаша cafe au lait и отпи, докато наблюдаваше Рут и Роза, които, изглежда, си мърмореха нещо на пейката под сянката на боровите дървета. Лудата стара поетеса и наперената патица като че ли говореха един език. На Рен-Мари й се струваше, че и двете знаят само фразата: „Фак-фак-фак“.
Докато гледаше Рут и Роза, седнали една до друга, Рен-Мари си помисли: „Обичаме живота не защото сме привикнали към живота, а към любовта“.
Ницше. Арман сигурно щеше да й се присмее, ако знаеше, че цитира Ницше, пък било то и само мислено.
— Колко пъти си ме вземала на подбив заради това че съм се изразил с цитат? — питаше я понякога през смях.
— Никога, скъпи мой! Какво беше казала Емили Дикинсън за вземането на подбив?
Мъжът й я поглеждаше строго, сетне измисляше някоя глупост и я приписваше на Дикинсън, Пруст или Фред Флинтстоун.
— Привикнали сме към любовта.
Най-накрая бяха заедно и на сигурно място. Под закрилата на боровете.
Неизбежно погледът й се плъзна нагоре по хълма към пейката, където Арман и Клара седяха мълчаливо. Не разговаряха.
— Според теб за какво си мълчат? — попита Мирна.
Едрата чернокожа жена зае удобното кресло с широка облегалка, разположено срещу Рен-Мари, и се отпусна назад. Носеше си чаша чай от съседната книжарница, която стопанисваше, и след като се настани, поръча мюсли и прясно изцеден портокалов сок.
— Арман и Клара? Или Рут и Роза? — попита Рен-Мари.
— Е, знаем за какво си говорят Рут и Роза — рече Мирна.
— Фак-фак-фак — изрецитираха двете жени в един глас и се разсмяха.
Рен-Мари набоде с вилицата си парченце пържена филийка и отново погледна към пейката на върха на хълма.
— Сяда до него всяка сутрин — каза. — Дори Арман е в недоумение.
— Не мислиш, че се опитва да го съблазни, нали? — попита Мирна.
Рен-Мари поклати глава.
— Ако беше така, щеше да носи франзела.
— И сирене. Добре узряло Tentation de Laurier. Едно такова мекичко и почти течно като крем…
— Опита ли най-новото сирене на мосю Беливо? — оживи се Рен-Мари и почти забрави за съпруга си. — Le Chevre des Neiges?
— O, боже! — простена Мирна. — Има вкус на цветя и козуначени кифлички. Стига толкова! Да не се опитваш да ме съблазниш?
— Аз ли? Ти започна.
Оливие сервира чаша сок пред Мирна и сложи препечени филийки в средата на масата.
— Пак ли ще трябва да ви пръскам с вода от маркуча, за да си отидете? — попита собственикът на бистрото.
— Désolé, Оливие — оправда се Рен-Мари. — Вината бе моя. Говорехме си за сирена.
— На публично място? Отвратително! — намръщи се Оливие. — Почти съм сигурен, че са забранили Робърт Мейпълторп заради снимка на сирене бри върху франзела.
— Франзела ли? — попита Мирна.
— Това би обяснило привързаността на Габри към високовъглехидратните храни — отбеляза Рен-Мари.
— И моята също — добави Мирна.
— Ей сега ще се върна с маркуча — закани се Оливие и се отдалечи. — И не, това не е евфемизъм.
Мирна намаза дебела препечена филия с топящо се масло и сладко, отхапа от нея, а Рен-Мари отпи от кафето си.
— За какво си говорехме? — попита Мирна.
— За сирена.
— Преди това.
— За тях. — Рен-Мари Гамаш кимна към съпруга си и Клара, които седяха безмълвно на пейката, кацнала на възвишението над селото. Мирна бе задала въпроса за какво си мълчат. Ден след ден Рен-Мари се питаше същото.
Пейката бе нейна идея. Малък подарък за Трите бора. Помолила бе дърводелеца Жил Сандон да я изработи и да я постави на хълма. Няколко седмици по-късно се бе появил надпис. Гравиран дълбоко, изящно и прецизно.
— Ти ли го направи, mon coeur? — попитала бе Арман, когато бяха спрели до пейката по време на сутрешната си разходка и се бяха загледали в издълбаните думи.
— Non — отвърнал бе той озадачено. — Мислех си, че ти си помолила Жил да го гравира.
Разпитаха съседите си. Клара, Мирна, Оливие и Габри. Били Уилямс и Жил. Дори Рут. Никой не знаеше кой е издълбал думите върху дървесината.
Рен-Мари минаваше покрай тази малка загадка всеки ден, докато се разхождаха с Арман. Минаваха покрай старата училищна сграда, където Арман за малко не бе намерил смъртта си. Минаваха през горите, където Арман бе причинил смъртта на човек. Всеки от тях остро усещаше случилото се. Ден след ден се обръщаха и се връщаха при тихото село и пейката над него. И при думите, издълбани от незнайна ръка: