Когато Бовоар стигна до Рут, двамата си размениха погледи.
— Salut, дърта пияницо.
— Bonjour, тъпако.
Държейки Роза, Рут се наведе към Бовоар и двамата се разцелуваха по бузите.
— В хладилника има розова лимонада за теб — каза старицата. — Аз съм я правила.
Жан Ги погледна възлестите й ръце и предположи, че едва ли й е било лесно да отвори консервната кутия.
— Когато животът ти дава лимони… — започна младият мъж.
— На теб ти е дал лимони. За щастие, на мен ми е дал скоч.
Бовоар се разсмя:
— Сигурен съм, че лимонадата ще ми хареса.
— Е, Роза май я одобри, когато си завря човката в каната.
Рут слезе по широките дървени стъпала на верандата и вместо да поеме по застланата с камъни алея, пресече моравата напряко по утъпкана в тревата пътечка, която свързваше къщите.
Жан Ги изчака старата поетеса да затръшне входната врата на своя дом зад себе си, после взе багажа и го внесе в къщата.
Минаваше десет вечерта и всички гости си бяха тръгнали. Гамаш събра останалата храна и приготви вечеря за дъщеря си и зет си.
— Как е работата? — обърна се към Жан Ги.
— Не е зле, patron.
Бовоар все още не можеше да свикне да се обръща към тъста си по име — Арман. Нито да го нарича „татко“. Не можеше да му казва и „господин главен инспектор“, тъй като Гамаш си бе подал оставката, а и това обръщение вече звучеше прекалено официално. Ето защо Жан Ги се бе спрял на patron. „Шефе“. Беше едновременно уважително и непринудено. И удивително точно.
Арман Гамаш можеше и да е баща на Ани, но за Бовоар винаги щеше да бъде patron.
Заговориха се за случая, по който младият мъж работеше в момента. Жан Ги внимателно следеше за признаци на нещо повече от бегъл интерес. Надяваше се, че няма търпение да се върне в отдела на Sûreté du Québec, който сам бе изградил. Но Гамаш бе просто учтив и не даваше сигнали за нещо повече от това.
Жан Ги наля по една чаша розова лимонада за себе си и за Ани и огледа утайката, за да се увери, че не е примесена с патешки пух.
Четиримата седнаха на терасата зад къщата, под звездното небе. Пламъчетата на чаените свещи блещукаха из градината. Накрая, когато се бяха навечеряли, чиниите бяха измити и всички си почиваха с по чаша кафе, Гамаш се обърна към Жан Ги:
— Може ли да поговорим за няколко минути?
— Разбира се — кимна младият мъж и последва тъста си в къщата.
Рен-Мари видя как вратата на кабинета бавно се затваря, докато накрая езичето на бравата изщрака.
— Мамо, какво има?
Ани проследи погледа на майка си до затворената врата, после погледна отново към нея и видя замръзналата на лицето й усмивка.
„Това е“ — помисли си Рен-Мари. Едва забележимата промяна в интонацията на Арман по-рано, когато бе разбрал, че Ани и Жан Ги ще дойдат на гости. В нея имаше нещо повече от задоволство, че ще се види с дъщеря си и съпруга й.
Прекалено много пъти през живота си бе гледала към затворени врати, за да не осъзнава какво значат. Тя оставаше от едната страна. Арман и Жан Ги — от другата.
Рен-Мари открай време знаеше, че този момент ще настъпи. Още от първия кашон, който бяха разопаковали, и от първата нощ, която бяха прекарали в новия си дом. От онази първа сутрин, когато се бе събудила до Арман без страх от предстоящия ден.
Знаеше, че ще дойде този момент. Но си мислеше, надяваше се и се молеше да имат още много време дотогава.
— Мамо?
Четвърта глава
Мирна натисна дръжката и установи, че входната врата на Клара е заключена.
— Клара? — извика и потропа.
Рядко се случваше някой от жителите на Трите бора да се заключва, макар от опит да се бяха уверили, че всъщност не е лошо да го правят. Ала селяните знаеха, че не ключалките ще ги опазят, докато спят по леглата си. И отворените врати не бяха онова, от което можеше да пострадат.
Тази вечер обаче Клара се бе залостила. От каква ли опасност се криеше? Мирна се зачуди.
— Клара? — почука тя отново.
От какво ли се боеше художничката? Какво не искаше да допусне в дома си?
Вратата се отвори рязко и когато Мирна зърна изражението на приятелката си, получи отговор на въпросите, които си задаваше.
Нея. Клара не искаше да я пусне в дома си.
Е, не й се получи. Мирна пристъпи с плавна походка в кухнята, като че ли къщата й принадлежеше.
Сложи чайника на печката и посегна към познатите чаши. Пусна в две от тях пакетчета чай. Лайка за Клара и мента за себе си. Сетне се обърна към сърдитата физиономия.