Габриела се качи горе, с облекчение си помисли, че свободната стая беше на втория етаж и нямаше да й се наложи да ползва една баня с младежа. Банята на третия етаж се ползваше само от жени. Освен това се надяваше да мине известно време, преди да го види.
Ала се натъкна на него още на следващия ден, когато тръгваше за работа, навлечена заради студа в тежкото сиво палто, една от новите й придобивки, и с бели предпазители за ушите. Той стоеше на вратата и помагаше на госпожа Бослицки, натоварена с торба покупки, щом зърна Габриела, веднага й се усмихна любезно.
— Здрасти, казвам се Стив Портър – представи се младежът. – Аз съм новият.
— Приятно ми е да се запознаем – студено отвърна девойката, несъзнателно изпита облекчение, че не го намира за красив. Имаше гъста черна коса, тъмни очи, беше висок и слаб, но с широки рамене. Изглеждаше добре, ала у него имаше нещо, което не й хареса и докато крачеше към ресторанта, реши, че това е самонадеяността му. Беше твърде самоуверен и се държеше прекалено фамилиарно. Нямаше нищо общо с Джо, който се бе превърнал в мерило за съвършенство за нея поради факта, че бе единственият мъж, когото бе познавала в библейски и всякакъв друг смисъл. Веднага реши, че новият наемател не й допада. И категорично го съобщи на професора следващия път, когато седнаха да играят домино.
— О, Габи, не мърмори – сгълча я Томас с дрезгав глас. – Той е добро момче. Хубав е и вероятно го съзнава. И какво? Това не го прави престъпник.
— Не ми харесва – твърдо рече тя.
— Ти се страхуваш да не бъдеш отново наранена. Знаеш ли, не всички ще умират, не всички ще те напускат, не всички ще те нараняват – с нежност я убеждаваше той, а Габриела поклати глава, не желаеше да продължава разговора. Престори се, че съзнанието й е заето от мисълта как да го победи на домино, но и двамата знаеха, че не е така. Нещо в поведението й говореше на възрастния професор, че е уплашена.
Присъствието на Стив Портър в къщата всъщност беше заплаха за нея. Но това не бе изненадващо, като се има предвид, че от дете бе живяла в манастир.
— Не се страхувай от него – успокояваше я професорът, – той вероятно изобщо не се интересува от теб. – Забеляза, че думите му я отпуснаха, макар да се надяваше, че греши и Стив ще се заинтересува от нея. Изглеждаше му приятно момче, а професорът смяташе, че за Габи ще е добре да се среща с някой на нейната възраст. Тя, изглежда, нямаше желание да се вижда с друг, освен с него, което го ласкаеше, но не бе добре за нея. Затова смяташе, че ако я остави сама, в крайна сметка двамата млади ще тръгнат един към друг.
Ала през следващите седмици Габриела правеше всичко възможно да избягва Стив Портър. Държеше се грубо с него, което бе необичайно за нея. Тя винаги бе много вежлива към всички. Но не и към Стив. Той обаче сякаш не забелязваше. Неизменно бе в добро настроение и беше крайно учтив с възрастните хора.
Купи голямо коледно дърво и го постави в дневната.
Сам осигури и играчки за елхата, защото госпожа Бослицки никога не си правеше труда, а и се притесняваше да не обиди обитателите евреи. Ала, изглежда, на никой не му направи лошо впечатление, всички бяха единодушни, че той е чудесен млад мъж. Неотдавна бе пристигнал от Демойн и търсеше работа, свързана с компютрите. Всеки ден предобед и следобед отиваше на интервю, винаги беше добре облечен, със спортно палто или с костюм. Всички в къщата, с изключение на Габи, го одобряваха. И мислеха, че ще бъде – страхотно, ако двамата млади се залюбят. А Стив се държеше мило с нея, но тя му даде да разбере, че няма никакви намерения в тази насока.
Всъщност дори му се ядоса един ден на път за работа. Той бе купил малки коледни венци за всеки от обитателите и бе закачил един и на нейната врата, дори без да я попита. Тя не искаше да му е длъжница под каквато и да било форма и малко се подразни от постъпката му. Ала прецени, че ще е невъзпитано, ако му го върне, и се почувства длъжна да задържи венеца. Мърмори си под носа по целия път до ресторанта на Осемдесет и шеста улица.
— Днес ми се струваш щастлива – пошегува се господин Баум, когато тя влезе в ресторанта. Рядко бе виждал Габи в лошо настроение, но днес бе много намусена и той дори не посмя да я попита какво се е случило.
До Коледа оставаше само една седмица и макар да имаше и бедстващи хора, повечето бяха в приповдигнато настроение. Изглежда, почивката стимулираше всеки да покаже най-лошите и най-добрите си страни. Господин Баум несъмнено обичаше Коледа, а госпожа Баум подготвяше седмици по-рано красиви пищни къщички с позлата и ги продаваше за радост на децата. Тя правеше това всяка година и нейните къщички винаги бяха най-красивите на Осемдесет и шеста улица. Щом ги изложеше на витрината, клиентите прииждаха и днес не бе по-различно. Пет-шест души чакаха на щанда и на касата, децата стояха край тях и посочваха коя къщичка искат. Играчките бяха обсипани с дребни сладки, шоколадова и захарна глазура. Виждаха се дори малки северни елени от шоколад. Габриела обичаше да ги разглежда, мислеше си колко хубаво би било да е имала нещо толкова вълшебно в детството си. Ала в нейното детство нямаше нищо вълшебно, никакви прекрасни къщички, нито посещения при Дядо Коледа. Празникът бе време, когато майка й ставаше изключително нервна и злобна, винаги беше на ръба на истерията и никога не пропускаше да я набие.