Опитваше се да не мисли за това и докато обслужваше клиентите, видя в ресторанта да влиза жена с момиченце, което възбудено сочеше една от къщичките, направени от госпожа Баум.
— Тази! Тази! – беше около петгодишно и толкова развълнувано, че едва се сдържаше, а майка му го водеше за ръчичката и му говореше нещо, убеждаваше го, че ей сега ще купят.
Стояха на опашката и като дойде редът им, детето започна да подскача, пляскаше с ръчички, както си беше с малките червени ръкавици. На главата имаше шапка със звънче и когато подскачаше наоколо, издаваше леко звънтене, което според Габриела бе изпълнено с коледното вълшебство. Ала изведнъж, както скачаше, детето се спъна и падна, майка му, без да се колебае, се протегна и го изправи на крака с една ръка, момиченцето се разплака, не се пускаше от нея, а тя му крещеше.
— Казах ти да престанеш, сега си получи каквото заслужаваше. Ако отново направиш това, Алисън, кълна се, ще те напляскам. – Габриела прекъсна заниманието си, стана и се вторачи в тях, забрави клиентите, чиито поръчки току-що бе взела. Наблюдаваше като хипнотизирана случилото се, чуваше познати думи, виждаше изражение на лицето, което не можеше да забрави цял живот. У него имаше нещо много зловещо, а детето, което стоеше до жената, продължаваше да плаче. Майката го бе дръпнала така рязко за ръката, че, изглежда, я бе разместила, и то заплака още по-силно, когато тя го хвана. Веднъж същото се бе случило на Габриела, Елоиз я бе дръпнала силно за ръката и бе извадила лакътя й от ставата и сега в миг си спомни съвсем ясно какво бе изпитвала. Накрая баща й бе успял да я намести с рязко завъртане, което й причини нечовешка, но кратка болка. По-късно родителите й се караха по този повод, след това майка й се зае сериозно с възпитанието й. А сега тази жена продължаваше да се държи истерично, докато детето плачеше безутешно, и Габриела се приближи да й каже, че ръката или по-точно лакътят му е изваден от ставата.
— Я не ставайте смешна – сопна се жената, а семейство Баум ги наблюдаваха с растящо притеснение – просто хленчи. Нищо й няма. – Ала Алисън изобщо не изглеждаше добре, а майка й продължаваше да я стиска за лакътя. – Искаш ли къщичка, или не? – изкрещя тя на момиченцето, пак го дръпна за ръката и всички, които я гледаха, потръпнаха заедно с детето. Беше съвсем очевидно, че наистина му бе причинила травма. – Алисън, ако не спреш да плачеш, ще те напляскам по дупето пред всички тези хора.
— Не, няма да го направите – тихо се възпротиви Габриела, чувстваше се толкова силна, колкото никога през живота си, усети приток на адреналин в кръвта. Но това нямаше да се случи отново и тя нямаше да стои там и да наблюдава безучастно как жената тормози детето си. – Не ще направите нищо подобно.
— Какво право имате да се намесвате във възпитанието на дъщеря ми? – жената изглеждаше много ядосана. Беше облечена в палто от визон и се връщаше от разходка по Медисън авеню към апартамента си на Парк авеню. Сцената беше съвсем позната на Габи. Думата възпитание отекна тревожно в сърцето й като погребален звън.
— Вие не я възпитавате – отвърна й Габриела с глас, който й звучеше непознато на самата нея, – вие я унижавате и я изтезавате пред всички тези хора. Защо не й се извините? Защо не наместите ръката й? Ако свалите палтото й, ще видите, че е измъкната от ставата.
Жената се обърна към Габриела с аристократично сподавен гняв.
— Кое е това момиче? Как смее да ми говори по този начин? – Детето продължаваше да плаче, а майката го дръпна още по-силно за ръката и то нададе вик, който направо прониза здравото тъпанче на Габриела. Без да мисли повече, тя нежно освободи детето от ръката на майка му и започна да сваля червеното му палтенце. Съблече го лесно и видя веднага, че подозренията й се оправдават. Ръката висеше неестествено, а момиченцето изкрещя в мига, в който Габриела го докосна.
— Махнете ръцете си от моето дете! – кресна жената. – Някой да повика полиция! – Но Габриела се обърна и й заговори с глас, който приличаше на сатанински.