— Да, нека повикаме полиция, за да обясним какво сте й причинили. А ако издадете още един звук, ще ви зашлевя направо пред всички тези хора. – Госпожата остана втрещена с отворена уста, Габриела се обърна към детето и бързо направи онова, което бе запомнила от баща си, като се молеше да е достатъчно умела.
Когато пое ръката на детето и рязко я извърна, се чу ужасно прещракване и смразяващ звук, но в следващия миг детският плач секна и момиченцето се усмихна. Ръката бе наместена. В този миг майката излезе от вцепенението, грабна от нея палтенцето, трепереща загърна детето и го помъкна към вратата, като крещеше на Габриела.
— Ако отново докоснете дъщеря ми, ще извикам полиция и ще накарам да ви арестуват.
— А аз, ако видя отново да постъпвате така с нея, ще свидетелствам срещу вас в съда и ще видим тогава кого ще арестуват. – Изобщо не й благодари за стореното, но Габриела знаеше твърде много за подобни ситуации, за да очаква благодарност. Просто бе доволна, че помогна на момиченцето и попречи да бъде травмирано повече. А то плачеше за обещаната къщичка, която не му бяха купили.
— Но, мамо, ти ми обеща, че ще имам къщичка!
— Не и сега, Алисън. Не и след онова, което направи, отиваме си право вкъщи и аз ще кажа на баща ти колко си била лоша, а той ще те напляска! Изложи майка си пред всичките тези хора. – Бе се съсредоточила върху детето и изобщо не забеляза отвратените лица на посетителите. Наистина бе звяр, ала това не бе нищо ново за Габриела.
— Но ти нарани ръката ми! – възпротиви се с умолителен тон детето, хвърляше през рамо поглед към Габриела, искаше да остане, да потърси защита от единствената мила дама, която някога бе срещало. Тази ситуация напомни на Габриела за Мариан Маркс, жената, която й бе позволила да пробва диадемата й, и как бе желала да е нейна дъщеря. Винаги пътищата на малтретираните деца се пресичаха с такива хора, но те никога не разбираха какъв копнеж пораждаха у тези уплашени невинни същества.
Габриела наблюдаваше как Алисън прелетя над прага, теглена безмилостно от майка си. За нея нямаше коледна къщичка. Тя нямаше нищо. На всичкото отгоре, когато си тръгваше, й казаха колко ужасна е била, че е виновна за всичко и че майка й никога не би я ударила, ако не беше толкова непослушна. Това причиняваше на Габриела физическа болка, тя се обърна към семейство Баум с помръкнал поглед. Ала онова, което видя, я изуми още повече от случилото се с детето на име Алисън. Те й бяха много ядосани. Никога не бяха се замесвали в подобна сцена и бяха вбесени, че ги постави в такава неловка ситуация, че се държа непочтително с клиент, независимо колко неправа бе госпожата, но това им бе струвало продажбата на една от къщичките. Докато наблюдаваше Габриела, господин Баум бе стигнал до извода, че е луда. И тя наистина бе полудяла за миг. При допълнителна странична провокация с радост би зашлевила жената във визоновото палто, така че да й даде да разбере. Съвсем ясно помнеше шамарите на майка си. Все още не бе забравила пронизителния звук, когато Елоиз я удари толкова силно, че спука тъпанчето й.
— Свали престилката – спокойно й нареди господин Баум, а клиентите и другите служители ги наблюдаваха с интерес. – Уволнена си! – Той протегна ръка да поеме бялата престилка и съпругата му кимна одобрително.
— Съжалявам, господин Баум – тихо рече Габриела, не претендираше да остане на работа, единственото й желание бе да спаси детето, което нямаше ничия друга защита. – Трябваше да го направя.
— Нямаш право да се намесваш. Момичето е нейно и тя може да прави с него каквото поиска. – Все едно чуваше ек от гласовете на всички онези, които смятаха, че родителите й имат правото да правят с нея каквото поискат, независимо колко жестоко, опасно, нечовешко или незаконно беше. Ами ако нямаше кой да ги спре? Тогава какво? Кой щеше да защити тези деца? Само силните и смелите. Не и страхливците като семейство Баум, като баща й, който допускаше да й се случва всичко това. Никой никога не се застъпи за нея.
— Ами ако тя я убие? Тогава какво ще стане? Ако я убие тук, във вашия ресторант? Ами ако го направи сега, като се прибере вкъщи, господин Баум? Тогава какво? Какво ще кажете, когато утре прочетете във вестника? Че съжалявате, че бихте искали да можете да помогнете… че не сте знаели? Но вие знаете. Всички знаем. Виждаме го, хората отминават, защото не желаят да знаят, защото това ги плаши, неудобно им е, защото е толкова болезнено. Ами детето, господин Баум? Него също го боли. Неговата ръка висеше като отсечена, а не ръката на майка му.
— Напусни ресторанта ми, Габриела – кратко изрече той, – и не се връщай тук никога повече. Ти си опасна, ти си луда. – После се обърна и отиде да обслужва клиентите, които въпреки видяното и чутото просто искаха да забравят случилото се.