— Ще се радвам, ако съм опасна за подобни хора – отвърна тя спокойно и остави престилката на щанда. – Надявам се винаги да бъде така. Такива като вас, които извръщат поглед, са истински опасните – обърна се Габриела към присъстващите, които бяха твърде притеснени, за да я погледнат. После взе палтото си от закачалката до вратата и в миг забеляза, че професор Томас я наблюдава. Той бе влязъл, когато детето се разплака, и бе станал свидетел на случката. С истинско удивление проследи развоя на събитията. Без да каже дума, помогна на Габриела да се облече и я прегърна на излизане от ресторанта, усети как трепери, но въпреки това напусна изправена и горда. Когато най-сетне го погледна, разбра, че тя плаче.
— Видяхте ли какво се случи? – прошепна му. Сега, когато всичко бе свършило, буквално не бе в състояние да говори и въпреки че бе облечена топло, не можеше да спре да трепери. Той я отведе от ресторанта, мислеше си, че през целия си живот не се бе възхищавал толкова много на никого, и искаше да й го каже, но беше твърде развълнуван, за да го стори.
— Ти си забележителна жена, Габриела. И аз се гордея, че те познавам. Онова, което направи, е чудесно. Повечето хора просто не го разбраха.
— Те са твърде уплашени – тъжно отбеляза тя, вървяха бавно, ръката му все още обгръщаше раменете й. Повече от всичко искаше да я защити както от миналото, така и от бъдещето. – Много по-лесно е да се преструваш, че не виждаш. Баща ми постъпваше винаги така. Просто я оставяше да прави каквото пожелае. – За пръв път говореше пред него за детството си, а той разбираше, че спомените са далеч по-болезнени, много по-болезнени и имаше чувството, че ще му разкаже всичко, когато бъде готова.
— И при теб ли беше така? – попита професорът тъжно. Никога не бе имал деца, но не можеше да си представи някой да се отнася към тях по този начин. Това бе абсолютно несъвместимо с разбиранията му.
— Беше много по-зле – откровено призна Габриела. – Майка ми ме биеше до безсъзнание, а баща ми я напусна. Спасих се само защото тя ме изостави. Сега съм почти глуха с едното ухо, повечето ми ребра са чупени, имам белези, шевове и контузии. Майка ми оставяше кръвта ми да изтича на пода, а после ме биеше още по-жестоко, задето съм изцапала килима. Не спря, докато не ме изостави.
— О, Боже. – Очите му се напълниха със сълзи, изведнъж се почувства много стар. Не можеше да си представи нейния кошмар от детството, но й вярваше. Вече си обясняваше много неща – защо беше толкова внимателна към хората, толкова срамежлива, защо предпочиташе да остане в манастира. Казваха й, че е силна именно заради онова, което той виждаше у нея сега. Тя не беше просто силна. Тя имаше душевна мощ, която побеждаваше дявола, бе оцеляла от кошмари, които мнозина дори не бяха сънували. При всичките белези и ужасите, които описваше, бе останала невредима. Беше нормален и изключително силен човек. Въпреки всичките усилия да я съсипе, майка й никога не бе успяла да убие духа й. И професорът й каза всичко това, докато вървяха към пансиона на госпожа Бослицки.
— Ето защо ме е мразила толкова много – отбеляза Габриела, вървейки неотстъпно до него. Гордееше се с постъпката си в ресторанта на семейство Баум. Това й бе струвало работата, но за нея тя не означаваше нищо. – Винаги съм знаела, че иска да ме убие.
— Не е хубаво да говориш така за майка си, но ти вярвам. – После добави намръщен от притеснение: – А къде е тя сега?
— Нямам представа. Предполагам, че е в Сан Франсиско. След като ме изостави, не съм имала никаква връзка с нея.
— Това е добре. Не бива никога повече да общуваш с тази жена. Тя ти е причинила болка, която ти стига за цял живот. – Все по-малко разбираше бащата, който не бе възпрял майката. За професор Томас те бяха животни, дори нещо по-лошо.
Влязоха заедно в пансиона, ръка за ръка, а госпожа Розенщайн ги забеляза веднага. Знаеше, че е твърде рано Габриела да се прибира, и затова веднага я обзе притеснение. Реши, че нещо се е случило на професора и Габи го е придружила до вкъщи, но беше тъкмо обратно.
— Добре ли сте? – обърна се тя разтревожено към двамата и те кимнаха утвърдително в отговор.
— Току-що ме уволниха – спокойно й обясни Габриела. Тя бе престанала да трепери. Беше странно спокойна, а Томас се прибра в стаята си, за да сипе за двете бренди.
— И как се случи? – поинтересува се госпожа Розенщайн, професорът й донесе чашка, но тя я отказа, и той се жертва да я изпие вместо нея. – Мислех, че всичко там върви по мед и масло.