— Така беше – усмихна се Габриела и внезапно почувствала се много свободна и силна, отпи от питието. То изгори езика, овлажни очите и носа й, след това попари гърлото й, ала въпреки това тя реши, че й харесва. – Всичко вървеше добре, докато днес не отворих уста и не заплаших да зашлевя един клиент. – Габриела се засмя изведнъж, защото този път ситуацията й се стори много смешна, макар двамата с професора да знаеха, че не беше така.
— Да не би някой да се е пошегувал с теб? – Тя си мислеше, че става дума за мъж, и се ядоса, че някой може да причини това на Габриела.
— Ще ти обясня по-късно – отвърна професорът и отпи втори път от чашата, а във фоайето се появи госпожа Бослицки, която бе чула глъч.
— Какво става? Май сте организирали забава и сте забравили да ме поканите!
— Празнуваме – отвърна през смях Габриела. Започваше да чувства слабо влиянието на алкохола, но това не я тревожеше. Вечерта бе трудна за нея, изпълнена с болезнени спомени, но тя се справи и излезе от ситуацията още по-силна.
— Какво празнувате? – попита развълнувана госпожа Бослицки, нямаше търпение да сподели радостта.
— Току-що загубих работата си – отвърна Габриела и се изкикоти.
— Пияна ли е? – попита хазяйката и погледна обвинително професора.
— Повярвай ми, тя го заслужава – обърна се към нея той, в миг си припомни, че имат истинска причина да празнуват. Нали затова бе отишъл при Габриела в ресторанта. Погледна я, извади от джоба си плик и й го подаде. Цялата работа му отне две седмици. Той си мислеше, че ще трябва доста повече време. – Ако не си много пияна – подкани я с нежност, – прочети го.
Тя отвори плика, внимателно разгърна писмото с подчертано плавните движения на човек, пийнал повечко. Никога преди не бе опитвала бренди, но то наистина я успокои и затопли. Докато четеше писмото, очите й се разширяваха все повече и изведнъж тя стана много сериозна.
— О, Боже… мили Боже! Не ми се вярва. Как го направихте? – обърна се към него с изненада, а после, с писмото в ръка, започна да подскача като дете.
— Какво е това? – попита госпожа Бослицки. Тази вечер всички бяха полудели. Може би бяха пили дълго във фоайето. – Да не е спечелила на лотария?
— Нещо много повече – отвърна Габриела, прегърна нея, госпожа Розенщайн, а накрая и професора.
Той бе изпратил най-новия й разказ на „Нюйоркър“, без да й каже, и те се бяха съгласили да го публикуват в мартенския си брой. Съобщаваха й, че ще й пуснат чек и искаха да знаят има ли литературен агент. Щяха да й платят хиляда долара. В един миг, благодарение на професора, бе станала истинска писателка. Бе си позволил своеволие с разказа й, но и той, както и Габриела знаеха, че тя самата никога не би го предложила за печат.
— Какво мога да сторя, за да ви благодаря? – попита го Габи. Това бе доказателството за всичко, в което я бе уверявал, а преди него – майка Грегория. Бяха прави. Тя беше добра и можеше. Чак не й се вярваше.
— Единствената благодарност, която искам, е да продължиш да пишеш. Аз ще бъда твоят агент. Разбира се, докато не си намериш истински. – Но тя все още нямаше нужда, макар че според него един ден щеше да й потрябва. Имаше дарбата на голяма писателка и той го бе прозрял още когато прочете първия й разказ.
— Можете да бъдете каквото поискате. Това е най-хубавият коледен подарък, който съм получавала. – В един миг Габриела забрави, че е изгубила работата си. Вече бе писателка, а като сервитьорка винаги можеше да си намери друго място.
Тази нощ седяха в дневната до късно, след като всички си легнаха, разговаряха за случилото се в ресторанта, какво означава то за нея, обсъждаха детството й, писането, надеждите й за бъдещето. Професор Томас смяташе, че може да продължи като писателка, ако го иска, а тя гореше от желание да работи в тази насока. И когато заяви това пред него, той й повярва. Но което бе по-важно, с писмото от „Нюйоркър“ в ръка, Габи бе изпълнена с вяра.
Благодари му отново горещо и искрено и после се качи да си легне, застана в малката си стая, мислеше за успеха, за Джо и колко би се гордял с нея. Ако нещата не се бяха развили по такъв начин, сега те щяха вече да бъдат женени, да гладуват в някой тесен апартамент, но да са щастливи като две деца. Щяха да празнуват първата си Коледа, а тя щеше да е бременна от пет месеца. Ала животът бе предопределил други съдби за тях. Джо не бе готов да се бори. Беше твърде уплашен, за да премине по моста към другия живот, където щеше да е с нея. Изведнъж Габриела разбра какво е имал предвид, когато й казваше, че е силна. Те двамата бяха много различни – тя искаше да премине по моста, да се бори за всеки, за всичко. Беше готова да бъде с него, но независимо колко го обичаше или той нея, Джо просто не се справи. Представи си отново сцената в ресторанта и се запита дали той би се възпротивил като нея, даде си сметка, че надали би постъпил така. Беше много нежен, Габриела знаеше, че няма да обича никой друг както него. Но какъвто и да бе, колкото и да я бе обичал, не беше достатъчно, за да се бори за нея. В последния момент се бе отклонил, беше се отказал и те бяха загубили всичко. А сега малко по малко тя трябваше да започне наново. Не го мразеше за стореното, но все още беше много тъжна и съзнаваше, че винаги, щом помисли за него в бъдеще, ще се чувства така.