— Изглежда, тази година е била трудна и за теб – отбеляза той. Невъзможно бе да не обърне внимание, че тя плака, макар да не й спомена нищо по този повод.
— Така е – призна Габриела. Вървяха към пансиона, рамо до рамо.
Стив внимаваше да не я докосва, макар че в черквата бе усетила нежния допир на ръката му върху рамото си, докато плачеше.
— Тази година изгубих двама души, които много обичах… а има и един трети, когото повече няма да видя. Когато се преместих при госпожа Бослицки, бях в много трудно положение. – Опитваше се да му каже, че разбира какво преживява той.
— Тя беше много мила с мен – с благодарност рече Стив. – Бедната, прекарва половината си ден да отговаря на телефонните позвънявания около моята работа.
— Сигурна съм, че не й пречи – предположи Габи. Бяха на една пресечка от пансиона, а после, сякаш току-що му бе хрумнало, той я покани да пият кафе. Беше един след полунощ, но кафенето на ъгъла още работеше. – Да, защо не? – непринудено се съгласи тя. Знаеше, че ако сега се прибере, ще мисли за Джо и ще плаче. Беше Рождество и не бе възможно да не почувства самотата. Може би и двамата се нуждаеха от компания. Той също имаше своята мъка и болка.
Разказа й как е израсъл в Демойн, а после отишъл да учи в Йейл, след това в Станфорд, обичал много Калифорния, но решил, че Ню Йорк е по-подходящо място за него. Смяташе, че тук ще си намери по-хубава работа, и се притесняваше да не е направил грешния избор.
— Остави времето да покаже – отвърна тя тихо, после той я попита за живота й в манастира, защото беше чул нещо, и Габи кимна утвърдително. – Прекарах дванайсет години в „Сейнт Матюс“. Бях послушница. Напуснах при много сложни обстоятелства.
— Повечето обстоятелства в живота са сложни, не е ли така? Това е неприятно. На моменти ти се струва, че нищо никога няма да върви гладко.
— Понякога е по-лесно, отколкото го правим ние. Мисля, че сами усложняваме нещата. Или поне на мен започва да ми се вижда така.
— Бих искал и аз да мисля като теб – въздъхна той, а сервитьорката им сипа по трета чаша кафе. Бяха минали на безкофеинова напитка. После Стив й разказа, че е бил сгоден за момиче, с което се е запознал в Йейл и с което възнамерявали да се оженят миналото лято, на четвърти юли. Две седмици преди венчавката тя загинала при катастрофа, на път за среща с него. Това променило живота му завинаги. После реши да сподели докрай тайната си с Габриела и очите му се напълниха със сълзи, когато й довери, че момичето било бременно. Те нямало да се оженят заради това, а защото се обичали, и бременността просто ускорила сватбата, той наистина с нетърпение очаквал детето. Докато го слушаше, Габриела го гледаше с изумление. Все едно Джо се бе върнал при нея. Тя бе загубила Джо и бебето им. Искаше да му разкаже, ала не смееше. Любовната история между послушница и свещеник все още бе твърде шокираща за повечето хора. Не бе признала това дори на професор Томас.
— Аз се чувствах по същия начин, когато Джо умря – отрони тя. – Ние искахме да се оженим, но трябваше да уредим много неща. – А после вдигна към него тъжните си големи очи и реши да разтовари поне едно бреме от себе си. – Той се самоуби през септември.
— О, Боже… О, Габи… колко ужасно. – Без да мисли повече, Стив се протегна и докосна ръката й, а тя не му попречи.
— Сега, когато погледна назад – бяха минали едва три месеца, – се чудя как съм оживяла. Всички смятаха, че вината е моя, така мислех и аз. И до ден-днешен живея с това чувство – тъжно каза тя. То само задълбочаваше общото усещане за вина, но този грях бе за нея най-големият.
— Не бива да се обвиняваш. Когато хората постъпват така, имат много причини. Обикновено са подложени на нечовешки натиск. Престават да виждат нещата реално.
— Да, в по-голяма или по-малка степен се случва тъкмо това. Майка му се е самоубила, когато е бил четиринайсетгодишен, и ми се струва, че той обвиняваше себе си за това. А по-големият му брат умрял едва деветгодишен, тогава Джо бил на седем. Чувстваше се отговорен и за неговата смърт. Но не мога напълно да оправдая себе си. Той го направи главно заради мен. Смяташе, че не може да отвърне на очакванията ми.
— Това е доста голям товар за крехки плещи като твоите. – Смяташе, че не е честно Габриела да обвинява себе си, но не искаше да й го каже. Бе преживяла трудни моменти. И двамата бяха минали през изпитания. Когато тръгнаха към пансиона, той нежно я прегърна през раменете, а тя не се възпротиви. Беше Коледа и те бяха споделили един с друг тайните си. Странно бе колко много неща ги свързваха.