Завтече се към спешното отделение, забрави за инцидента с парите и трескаво питаше минаващите край нея хора накъде да върви. Каза на служителката името на професора, но се наложи да чака доста, докато й дадат сведения. Изтече близо час, преди да я уведомят какво става, но поне разбра, че е още жив. Когато най-сетне го видя, бе поразена от състоянието му. Лицето беше посивяло, очите – затворени, беше заобиколен от монитори, цял медицински екип се бореше за оцеляването му. За да я пуснат при него, трябваше да ги излъже, че му е дъщеря.
Като че ли никой не й обърна внимание, когато влезе в стаята, лекарите и сестрите си размениха откъслечни фрази. Подаваха му кислород, беше включена система за венозно преливане, правеха електрокардиограма, докато Габриела седеше безмълвно в ъгъла. Мина доста време, преди да я забележат. Нямаха представа кога е дошла. По бузите й се стичаха сълзи, стоеше вкаменена от мисълта, че може да не го спасят.
— Как е? – попита сестрата, която се приближи към нея.
— Дядо ли ви е? – вместо отговор не особено любезно рече жената, но й съчувстваше.
— Баща. – Габриела реши, че е по-добре да се придържа към една и съща версия, а и знаеше, че професорът ще бъде поласкан. Той на няколко пъти й бе казвал, че двамата с Шарлот биха били щастливи да имат дъщеря като нея.
— Получил е удар – обясни й сестрата. Парализиран е отдясно. Не може да говори, не може да движи дясната си страна, но е в съзнание и, мисля, че ни чува. – Габриела бе шокирана. Как бе възможно точно на него да се случи нещо толкова лошо? И да стане така бързо?
— Ще се оправи ли? – едва прошепна тя и горещо се надяваше да получи някакво уверение.
— Малко рано е да се каже, електрокардиограмата не е благоприятна, а и ударът от падането утежнява положението.
— Мога ли да разговарям с него? – Габриела се бореше да не се поддаде на паниката.
— След няколко минути – рече сестрата, после се върна при екипа.
Минутите станаха часове, лекарите продължаваха да правят изследвания и да добавят още апарати, а когато го отведоха в реанимацията, Габриела изпадна в паника. Тя наблюдаваше всяка тяхно действие и стигна до извода, че срещат затруднение с нормализирането на дишането. Чак тук най-сетне й позволиха да го види.
— Не му говорете много и не очаквайте той да ви отговори. Бъдете кратка – даде й указания дежурната сестра, а Габриела се приближи към неговото легло. Косата му бе по-разрошена от друг път, очите – затворени, но ги отвори в мига, в който чу гласа й.
— Здравейте – продължи тя, – аз съм… Габи… – Сякаш искаше да й се усмихне, незабавно я разпозна, но не можеше да помръдне и не беше в състояние да й каже каквото и да било. Габриела нежно взе лявата му ръка в своята и я вдигна към устните си, самотна сълза се търколи по бузата му и попи във възглавницата.
— Всичко ще се оправи – опитваше се да му вдъхне кураж, искаше той да живее. – Така казват лекарите – излъга тя, но професорът сякаш не й вярваше. А после се намръщи, все едно изпитваше болка и я погледна навъсено. Габриела имаше чувството, че иска да й каже нещо, но нямаше сили. Беше хванат в капан зад каменна стена и единственото, на което бе способен, бе да стиска пръстите й. Той изхрипа на няколко пъти, изглеждаше развълнуван, сестрата, която го наблюдаваше, веднага разбра и каза на Габриела, че е време да тръгва.
— Не мога ли да остана? – примоли се девойката с отчаян поглед, а Томас стисна още по-здраво пръстите й.
— Можете да дойдете след няколко часа. Трябва да поспи. – Сестрата бе непреклонна. Присъствието на външни хора в реанимацията бе опасно и вредно.
— Ще се върна – прошепна Габриела, погали бузата му нежно с ръка, а той затвори очи за миг, отново ги отвори и изпусна дълбока гърлена въздишка. Очевидно искаше да й каже нещо. – Не се опитвайте да говорите. Само почивайте. – Целуна го по бузата, а после му рече: – Обичам ви. – Професорът несъмнено го знаеше, но тя го повтори искрено, от цялото си сърце желаеше да се оправи.
След като се качи в метрото, Габриела плака по целия път до вкъщи. Не можеше да плати за такси и си каза, че трябва да попита Стив за парите в портмонето й, когато се върне. Ала щом влезе в пансиона, я посрещнаха разстроените наематели и тя забрави. Стив я очакваше, там бяха също госпожа Бослицки, госпожа Розенщайн и още неколцина наематели. От часове седяха в пансиона, чакаха новини, а Стив отново и отново обясняваше какво е заварил, къде е лежал професорът и какво си е помислил, когато го е открил.
— Как е той? – попитаха почти в един глас в момента, в който я видяха.