— Не знам – отвърна тя съвсем честно, – получил е удар и е ударил главата си, когато е паднал. Не може да говори, дясната му страна е парализирана, но ме позна. Опитва се да разговаря, но не може и ми се струва много разстроен. – Не й се щеше да обяснява колко зле изглеждаше, но то бе изписано на лицето й, а госпожа Розенщайн се разплака и я прегърна, искаше да я успокои, но никой от тях не можеше да е сигурен какво ще стане с професора.
— Как е възможно подобно нещо да се случи така внезапно? – възнегодува Стив срещу съдбата и всички започнаха да коментират какъв късмет е имал господин Томас, че младежът се е прибрал и го е намерил, преди да е станало твърде късно. В противен случай професорът щеше вече да е мъртъв. По този въпрос не можеше да има съмнение. – Ето че безработицата би могла да има добри страни – цинично отбеляза Стив, а Габриела го погледна със съчувствие. Знаеше колко се притеснява той от този факт, но не му вървеше и тя го разбираше. Съжали, че напоследък често го обвиняваше и притесняваше. Като видя състоянието на професора, се почувства виновна за отношението си към Стив. Това я накара да се размисли колко бързо се променя животът и колко лесно човек може да изгуби някого, когото обича. Вече го разбра. Това правеше проблемите между тях несъществени.
Стив се приближи към нея и я прегърна.
— Съжалявам, Габи. – Знаеше колко много означава за нея Томас или поне така си мислеше, но всъщност нямаше представа. Професорът беше за Габриела върховният символ на семейството, което никога не бе имала, човек, към когото тя можеше да се обърне и да разчита, като се изключи Стив. Той бе за нея бащата, когото никога не бе имала, доверен човек, обичан наставник. Беше я оценил, обнадеждил и я беше дарил с безрезервна обич, за която беше мечтала от малка. За нея той бе същото, каквото бе и майка Грегория, макар да го познаваше от много по-кратко време. А след като в миналото бе изгубила толкова хора и толкова неща, раздялата с него би я съсипала и тя го знаеше. Той не биваше да умре. Габриела нямаше да му позволи.
Габриела се обажда в болницата на няколко пъти, а госпожа Бослицки и госпожа Розенщайн безуспешно се опитваха да я накарат да хапне. Тя едва се докосна до храната, а Стив се качи горе да свърши някои неща. Габриела взе няколко хапки задушено и две от прочутите сладки на госпожа Бослицки, само за да не ги обиди. Щом привърши, скочи от масата.
— Връщам се в болницата – съобщи тя, потърси чантата си, после си спомни, че няма пари. Изтича до стаята си. В чекмеджето беше сложила плик с малко банкноти, криеше го под чорапите си, бързо го извади, но бе шокирана, когато откри, че е празен. Вчера сутринта на скришното място имаше двеста долара и за нея не беше загадка къде са отишли парите. Не искаше в този момент да се кара със Стив, но и не искаше вечер да се вози в метрото.
Бързо отиде до стаята му и го завари седнал да чете някакви писма, които беше писал.
— Трябват ми пари за такси – заяви му тя, без да се притеснява.
— Нямам, скъпа. Наистина съжалявам. Трябваше да поръчам малко канцеларски материали, а ксерокопирането на резюметата ми също струва пари. – Стори й се, че той искрено съжалява, но в момента не беше в настроение.
— Хайде, Стив, ти си взел онези двеста долара от плика и почти всичко, което имах в портмонето си. – И двамата знаеха, че нямаше кой друг да го е направил.
— Честно, скъпа, не съм. Снощи взех само четирийсет долара за ксерокопиране. Съжалявам, че забравих да ти кажа. Щях да ти обясня тази вечер, но след всичко случило се не успях. Останали са ми само два долара. – Той отвори портфейла си и й показа, а тя бе още по-разстроена, че Стив я лъже. Знаеше, че се притеснява, когато взема пари от нея, и че понякога я лъже. Но измамите му нямаше да платят таксито й.
— Стив, моля те, нуждая се от тях. Трябват ми пари, за да се добера до болницата, а заплата ще получа чак в петък. Престани да постъпваш така. – Напоследък всеки път, щом отвореше портмонето си, откриваше, че е празно. Но сега не беше време за заблуди.
— Не съм сторил нищо – настояваше той, придаваше си обиден и ядосан вид. – Винаги ме обвиняваш за нещо. Не виждаш ли колко ми е трудно? Според теб приятно ли ми е?
— Не мога да говоря сега за това – отново я обземаше паника. Габриела искаше просто да се върне при професора.
— Не ме обвинявай за всичко. Не е честно.
— Съжалявам. – Тя неизменно се опитваше да е честна с него, но неравенството им ги правеше много чувствителни. – Надали го е сторила госпожа Розенщайн – продължи Габриела, мъчеше се да запази спокойствие. – Но някой все пак взема всичките ми пари. Не желая обаче да бъда груба.