— Няма нищо – каза той и се приближи да я целуне. – Искаш ли да дойда с теб? – Изглеждаше успокоен, след като тя се извини, макар все още видимо да бе засегнат, а Габриела винаги се чувстваше ужасно, обвинявайки го по някакъв повод. Може би наистина не беше той. Тя често оставяше вратата си отворена, би могъл да бъде някой от другите наематели и когато погледнеше лицето на Стив, започваше да му вярва.
— Няма нужда. Ако нещо се случи, ще ти се обадя. – Тя изтича надолу по стълбите, след като го целуна отново, и с огромно притеснение попита госпожа Бослицки дали не може да й заеме пари за такси. Без колебание хазяйката й даде десет долара, които извади от личното си портмоне. За пръв път през живота си Габриела молеше някого и госпожа Бослицки не се изненада, тъй като знаеше, че тя издържа безработен. Стив отегчаваше вече всички с грандоманските си истории за Станфорд и Йейл и с постоянните си извинения защо не може да си намери работа. Те не разбираха защо, след като всички други рано или късно си намираха. Може би той си въобразяваше, че е прекалено добър за местата, които му предлагаха. Често го търсеха по телефона, но не беше за нещо съществено. Госпожа Бослицки вече съжаляваше, че по Коледа насърчи Стив да се сближи с Габриела. Тогава си мислеше, че постъпва добре.
— Обади се да ни кажеш как е професорът – поръча й хазяйката, а Габриела изхвърча през вратата и тичешком се запъти надолу по улицата да хване такси.
Щом пристигна в болницата и го видя, разбра, че нещата не вървят на добре. Томас изглеждаше неспокоен, като че ли изпитваше болка, и всеки път, когато погледнеше Габриела, го обземаше невероятно вълнение и я гледаше така многозначително, че тя се плашеше. Накрая сестрите пак я накараха да си тръгне, но Габриела реши въпреки това да остане и да спи на канапето в коридора на реанимацията, да не би нещо да се случи.
На зазоряване стана и влезе при него. Дежурната сестра каза, че се е събудил и е малко по-спокоен.
— Здравейте – прошепна Габи, настанявайки се до професора. – Всички от къщата ви поздравяват. – Беше забравила да му го каже вечерта, но бе сигурна, че той го знае. – А госпожа Розенщайн поръча да си вземате лекарствата и да не упорствате. – Тя наистина й го бе казала, докато триеше очите си с носна кърпичка. – Ние всички ви обичаме – додаде Габриела и това означаваше много повече, отколкото можеше да си позволи да му каже.
Цяла нощ размишлява как ще си вземе отпуск и ще се грижи за него, когато се прибере вкъщи. Беше сигурна, че Йън ще разбере, поне за няколко седмици. Все едно имаше право на отпуск, а тя не искаше нищо повече, освен да е до него. Започна да му говори за разказа, върху който работеше от предната седмица, и допълни, че Стив го харесва. При тези думи професорът отново се намръщи и вдигна лявата си ръка, бавно размаха заканително пръст. Беше много слаб и едва успяваше да помръдне, а Габриела се усмихна при вида на „прочутия пръст“, както го наричаше госпожа Розенщайн. Той винаги размахваше пръст на събеседника си, когато искаше да подчертае или да предупреди за нещо. Тя си помисли, че я гълчеше, тъй като напоследък не пише често.
— Ще пиша – обеща, въобразяваше си, че го разбира, но не беше вярно. – Бях много заета в книжарницата и се опитвах да помогна на Стив, трудно му е, че не може да си намери работа – нежно го уверяваше тя, а погледът на професора стана толкова тъжен, сякаш щеше да заплаче. – Не се опитвайте да говорите – предупреди го Габриела. – Ако се развълнувате, веднага ще ме подканят да си тръгна. Когато се приберете вкъщи, ще поработим върху някои от разказите заедно.
След първия публикуван разказ тя не бе продала друг, но знаеше, че не заляга достатъчно. Животът й се бе объркал. А сега и болестта на професора… Не можеше да си представи, че ще напише дума, докато се притеснява за него. Единственото й желание бе да му вдъхне живот и да му помогне да оздравее. Това сега имаше значение за нея.
Той отново затвори очи и за малко задряма, но току се раздвижваше неспокойно и всеки път, щом отвореше очи и видеше Габи до себе си, вперваше многозначителен поглед в нея, сякаш искаше тя да прочете мислите му. Дежурната сестра бе достатъчно мила да й позволи да остане, другите от реанимацията твърдо спазваха правилника и редовно я подканяха да излезе от стаята. Тази сестра й разреши да седи в ъгъла. Габриела го наблюдаваше и се молеше за него. Не се бе молила така усърдно, откакто бе напуснала манастира. Мислеше за сестрите и за майка Грегория, припомняше си колко задружни бяха, колко силни и убедени, че техният Господ винаги ще ги обича и защитава. Мечтаеше, копнееше да черпи от вярата, която я бе превела през всичко дотук, желаеше професор Томас да почувства онова, което усещаше тя.