Той все още бе в унес, когато следобед Габриела най-сетне го остави, за да се прибере вкъщи. Искаше да вземе душ, да се преоблече и да съобщи на останалите за състоянието му. Стори й се, че се е стабилизирал и е добре поне засега. Целуна нежно бузата му, преди да си тръгне, но този път Томас не помръдна. Най-сетне бе заспал дълбоко, обърна се и му се усмихна от прага. Щеше да се оправи, беше силен, бореше се да оживее, тя го усещаше. Опита се да го внуши и на останалите. Госпожа Розенщайн възнамеряваше да го посети следобед, а госпожа Бослицки разказваше каква храна ще му приготвя, когато той се прибере вкъщи. Тя не завари Стив в пансиона, бе й оставил бележка. Отишъл беше да играе бейзбол в парка с един приятел, който имал предвид някаква работа за него, обещаваше й да се видят по-късно.
Габриела стоя дълго под душа, остави топлата вода безпрепятствено да я облива, мислеше за човека, който се бореше за живота си и колко много означава той за нея. Професорът беше повече от приятел, беше част от душата й и тя си даваше сметка, че не бива да го изгуби. Готова бе на всичко, за да го запази, би му дала собствения си живот, ако потрябва. Бог й бе дарил този човек и сега Габриела нямаше да го пусне да си отиде. Бе твърдо решена да не позволи на Господ да й го отнеме. Нямаше право. Вече й бе взел твърде много. Собственото й чувство за справедливост й подсказваше, че няма да загуби и този човек.
Когато следобед се върна в болницата, срещна госпожа Бослицки и госпожа Розенщайн, които си тръгваха. Двете жени плачеха и й казаха, че професорът се е влошил. Парализата на дясната страна се задълбочавала, дишането му се затруднявало. Накрая му направили трахеотомия и поставили респиратор, а когато Габриела го видя в силно осветена стая, той й се стори изтощен.
— Разбирам, че днес сте били непослушен – рече му тя, като приседна до него. – Съобщиха ми, че пощипвате сестрите. – Очите му й се усмихнаха едва-едва, после отново я загледа многозначително. Този път не помаха с пръст, не издаде и звук. Не можеше заради респиратора. Изглеждаше й по-изтощен, но цветът на лицето му бе малко по-свеж. Тя разговаря с него, знаеше, че чува какво му казва, чертаеше планове какво ще правят двамата, когато той се прибере вкъщи. Престори се на недоволна, че от дълго време не я е водил на вечеря. — Това, че Стив стана част от живота ми, не означава ние да не излизаме. Той не ревнува от вас, нали знаете, макар че би трябвало. – Тя го целуна отново по бузата и затворените очи. Томас я погледна, сякаш водеше тежка битка. Габи му разказа, че Стив е отишъл следобед да играе бейзбол с някой, който щял да му намери работа. Възрастният мъж отново отвори енергично очи и я погледна, но стаята остана изпълнена с тишина. Единственият звук, който пронизваше ушите им, бе от машините за поддържане на жизнените му функции и за наблюдение.
Целия следобед Габи остана при него, мислеше тази вечер да се прибере вкъщи, но накрая се обади в пансиона, поговори със Стив и му каза, че е решила да остане. Той я уведоми, че ще вечеря с момчетата, с които играл бейзбол следобед. Денят бил страхотен и неговият отбор победил. Били добри момчета, работели в различни фирми на Уолстрийт. Това била страхотна връзка за него, а Габи с облекчение разбра, че той е зает и не се сърди, задето тя ще остане в болницата. Чувстваше се виновна, че не е с него, и след като остави слушалката, се запита как Стив щеше да плати вечерята си. Все още разсъждаваше над този въпрос, когато влезе обратно в реанимацията и приседна до професора.
През по-голямата част от нощта той бе спокоен, изглежда това се дължеше на респиратора. Сега не бе необходимо да се бори за всяка глътка въздух. Посред нощ се протегна и взе ръката на Габи в своята.
— Обичам ви – прошепна му тя, понякога се питаше дали той не си представя, че до него е Шарлот. Винаги, щом отвореше очи, я гледаше нежно. През повечето време ги държеше затворени, но понякога, когато тя го поглеждаше, забелязваше, че е вперил очи в нея. Имаше странното чувство, че тази нощ е щастлив. Може би разбираше, че ще се оправи, въобразяваше си Габриела. Сигурно тя му даваше от силата си и той затова искаше тя да е там, с него.
Останаха така още известно време, хванати за ръце, тя се унасяше и отпускаше глава, потънала в различни мисли. Тази нощ сънува странни сънища, с Джо, с баща си, със Стив и професора. Събуди се с мисълта за болния до нея. Небето изсветляваше, на хоризонта се появяваха розови петна. Започваше новият ден, борбата продължаваше. Тя вече не се съмняваше, че той ще се оправи, а когато се обърна и го погледна, видя, че очите му са затворени, брадичката му бе отпусната, изглеждаше напълно спокоен. Респираторът ритмично поддържаше дишането и докато Габриела се бе загледала в него, един от мониторите пронизително започна да пищи, а от другия се чуваше свирене на къси интервали. Тя нямаше време да се попита какво означава това, тъй като в помещението тичешком нахлуха две сестри. Синята светлина обля стаята, пристигнаха и двама санитари, които я изтласкаха настрана, за да му направят кардиопулмонарна реанимация, силно натискаха гръдния му кош, за да активизират сърдечния мускул. Изведнъж стаята се напълни с хора, Габи наблюдаваше ужасена, защото чуваше какво си говорят и разбра какво се бе случило. Респирато-рът дишаше вместо него, но сърцето бе спряло. Известно време работиха на високи обороти, после един от мъжете поклати глава и някаква сестра заговори внимателно на Габи: