— Той почина… много съжалявам… – Тя стоеше и ги гледаше с невярващи очи, знаеше, че я лъжат. Сигурно бе. Той не можеше да направи това. Ами нали беше тук, до нея… гледаше я… тя държеше ръката му и с всяка своя фибра пламенно желаеше да се оправи. Той не можеше да умре. Не можеше. Тя нямаше да му позволи. Ала професорът не бе между живите. Тихо бе напуснал живота и беше отишъл при обичната си Шарлот.
Изключиха респиратора и излязоха от стаята, Габриела остана там безмълвна, гледаше го, отказваше да повярва, че се е случило. Пак седна до него и взе ръката му в своята, говореше му, сякаш я чуваше.
— Не можете да ми причините това – прошепна през сълзи тя. – Имам нужда от вас… не ме оставяйте сама… не си отивайте, моля ви… върнете се… – Знаеше, че това няма да стане. Той почиваше в мир. Имал бе пълноценен живот. Осемдесет и една години. Професор Томас вече не й принадлежеше. И никога не бе й принадлежал. Бе й даден в заем за кратко време, за недостатъчно дълъг период. Принадлежеше на Бог и на Шарлот. И точно както всички останали бе я напуснал. Без злоба, без гняв, без обвинения или упреци. Не бе направила нищо, с което да го нарани или пропъди. Той не я обвиняваше за нищо. Между тях се бяха случили само хубави неща. И въпреки това си бе отишъл, според собствените си планове бе прескочил в друго време, на друго място, там, където тя не можеше да бъде с него.
Сестрата влезе и я попита дали се нуждае от нещо, но Габриела само поклати глава. Искаше да бъде с него колкото е възможно по-дълго. После се поинтересуваха как ще се уреди погребението.
— Не знам. Трябва да проверя каква е била волята му. – Дори не се сещаше кого да попита. Може би госпожа Розенщайн. Той нямаше семейство, деца, роднини, единствените му близки бяха наемателите от пансиона, с които живееше близо двайсет години, и Габи. Краят му бе тъжен за пълноценния му живот, кончината му бе голяма загуба за тях. Той й беше дал толкова много — любов, мъдрост, сила за писане. Тя не можеше да си представи как ще живее без него.
Най-сетне се изправи, целуна го за последен път, вече усещаше, че той си отива. Духа го нямаше, бе останало само тленното, уморено, съсипано, незначително. Най-добрата част от него си бе отишла. Нежно положи ръката му на леглото и прошепна:
— Поздравете Джо от мен… – Не се съмняваше, че ще бъдат заедно.
Бавно излезе от реанимацията, взе асансьора и след миг се озова на улицата под яркото юлско слънце. Денят бе хубав, небето — безоблачно. Хора влизаха и излизаха от болницата, струваше й се странно, че разговарят и се смеят. Необяснимо й бе как е възможно животът да продължава, как може светът да не замре, дори само за кратко, за да отбележи кончината му. Тежестта в гърдите й я върна към деня, когато бе напуснала манастира. Сякаш отново чу тежката врата да се затръшва зад гърба й, спомни си как пое бавно към пансиона, където живееше в момента. Сега не можеше да вземе нито такси, нито метро, но й беше все едно. В портмонето нямаше пукнат цент, искаше да е на въздух и да има време да мисли за него, да е сама и докато вървеше бавно към къщи под парещото слънце, чувстваше, че той я съпровожда. Професор Томас не я бе напуснал съвсем. Беше й оставил толкова много неща, думи, чувства, разкази. И макар да бе умрял, както се бе случило и с други хора, тя знаеше, че този път е различно.
≈ 22 ≈
За всеобща изненада професор Томас бе оставил всичките си дела в изключителен ред. Той винаги им се бе струвал малко разсеян, а Габриела очакваше да намери пълна бъркотия, но вместо това завари подреден архив, подпечатано завещание и грижливо изготвени инструкции. Искаше кратък помен, за предпочитане под открито небе, желаеше да бъде прочетен откъс от творба на Тенисън и друго малко стихотворение от Робърт Браунинг, което винаги му бе напомняло за Шарлот. В една банка в центъра на града разполагаше със сейф и притежаваше голяма картотека за кореспонденцията си.