Госпожа Розенщайн беше съсипана и се държеше като скърбяща вдовица. А госпожа Бослицки и Стив помагаха и уреждаха формалностите. Отидоха до близкото погребално бюро и избраха тъмен ковчег. Щеше да бъде погребан на Лонг Айланд при Шарлот. Направиха всичко в съответствие с желанието му.
Неколцина от тях отидоха на Лонг Айланд за погребението с лимузина под наем, а Габи дълго остана сама на гроба и положи върху ковчега само една червена роза. Единственото нещо по погребалната церемония, което не бе поръчал, бе стихотворение, написано от Габи за него и прочетено от нея с треперещ от вълнение глас. Стив държеше ръката й, тя се опитваше да не мисли за Джо, докато го четеше. Беше благодарна на Стив за присъствието му в живота й и за силата, която й вдъхваше. Той се държеше чудесно с всички тях и си тръгна заедно с госпожа Бослицки.
Професор Томас бе погребан в единствения си тъмен костюм, останалите му дрехи предадоха на благотворителни организации. В „Ню Йорк таймс“ се появи малко съобщение за смъртта му, оказа се, че преподавателската му кариера е била изпълнена с отличия и награди, за които никой от тях не знаеше. Последва официално отваряне на завещанието в дневната на пансиона, организирано от един от наемателите, пенсиониран адвокат, който им каза какво точно да направят. Завещанието бе разпечатано пред всички. Беше написано с хубавия четлив почерк на професора и бе повече формалност, отколкото сериозно събитие, защото всички бяха убедени, че той няма много средства.
Онова, което прочете адвокатът, ги порази. Докато изреждаше разпределението на наследството, очите му се ококориха, а и останалите бяха не по-малко удивени. Томас бе трупал и бе вложил на сметка доста пари. Бе живял в пансиона не поради нужда, а защото му бе харесвало.
На Марта Розенщайн и Ема Бослицки оставяше по петдесет хиляди долара с обич и благодарност за милото им отношение през дългите години на приятелство. На госпожа Розенщайн завещаваше и златен часовник, единственото му бижу, защото знаеше, че тази вещ означава много за нея. Тя плака, докато адвокатът прочете този пасаж. От останалото имущество единственото, което означаваше нещо за него, беше библиотеката, която завещаваше на младата си приятелка и протеже Габриела Харисън, както и сумите по банковата сметка и инвестициите си, което към момента на смъртта възлизаше малко над шестстотин хиляди долара. В стаята се чу възглас на огромна изненада, а адвокатът затаи дъх и се вгледа в Габриела.
Очевидно всички сертификати за акциите бяха в неговия сейф в банката и документите бяха напълно в ред. А Габриела не можеше да повярва на чутото. Това е невъзможно, беше шега. Защо й оставяше всичко? В писмото си той обясняваше, че тя ще използва парите мъдро и няма да ги пропилее, а те ще й помогнат да се отдаде на сериозна литературна кариера, без да трябва да се грижи за препитанието си, което иначе би попречило на напредъка й. Томас смяташе, че е достатъчно млада и парите наистина могат да имат огромно значение за нея и да й дадат онази сигурност, която й е липсвала през последните години, а може би и през целия й живот. Пишеше също, че за него Габриела е като дъщерята, която никога не е имал, и й завещава всичко упоменато с обич, от сърце, с огромно възхищение към нея като писателка и личност. Отново благодареше на всички и пожелаваше да им се случват само хубави неща. Завещанието бе подписано с пълното му име – професор Теодор Росън Томас. Документът имаше дата и подпис и адвокатът ги увери, че юридически е напълно изправен.
В първия момент в стаята настъпи тишина, защото всички бяха шокирани, после изведнъж се чуха гласове, възклицания и най-накрая – поздравления за Габи. Радваха се искрено за нея, не й завиждаха ни най-малко за голямото състояние. Тя се почувства като наследница, погледна Стив, а той й се усмихна. Очевидно бе, че е много доволен заради нея и Габриела с облекчение установи, че не е нито ядосан, нито й завижда. Всички бяха искрени и смятаха, че тя заслужава богатството на професора.
— Предполагам, че сега ще ни напуснеш – тъжно отбеляза госпожа Бослицки. – Ти можеш да си купиш собствена голяма къща – усмихна й се тя през сълзи, а Габи я прегърна.
— Не мислете така, няма да отида никъде. – Все още не можеше да повярва, като всички бе изумена от огромното богатство, натрупано постепенно от професора. Никой не бе подозирал, че той има нещо повече от пенсията си, но в същото време това обясняваше щедростта му често да извежда Габриела. Завещанието даваше отговор на много въпроси, главно какво е изпитвал към нея и тя съжаляваше само, че не може да му отвърне със същото. Единствената благодарност, която би желал той от Габриела, бе да гради писателската си кариера и тя имаше сериозно намерение да го стори – както в негова памет, така и за собствено удоволствие и удовлетворение.