— Много ме боли глава – отвърна Габриела изтощено. Направо се бе вцепенила от откритията в бюрото на професора, обърна се и погледна Стив, все едно бе непознат. Нищо от това, което познаваше у него, не бе истина.
— Е, скъпа – поде той, настроен да бъбри. Беше в приповдигнато настроение. – Като си представя колко аспирин можеш да купиш с шестстотин хиляди долара. Какво ще кажеш да излезем на вечеря и да отпразнуваме случая? А после бихме могли да заминем някъде… Париж… Рим… Атлантик сити… – Пред тях се разкриваха безкрайни възможности. Той трябваше доста да поработи върху Габриела и Европа щеше да му даде чудесни възможности за това.
— Сега не мога да мисля за подобно нещо, Стив. А и не върви да изоставя Йън. Професорът иска да използвам парите му, за да пиша. Не желая така просто да ги пилея, няма да е честно към него. – Дори не знаеше защо си губи времето да разговаря, но все едно трябваше да каже нещо. Искаше да печели време, докато реши какво да прави. Изпитваше болка само от погледа му, особено ако той имаше нещо общо със „злополуката“ на професора или със смъртта му, както подозираше в момента.
— Нека ти кажа нещо – започна Стив, изумен от угризенията на съвестта, – професорът никога няма да разбере какво си направила с парите. Сега те са твои. – Габриела кимна, неспособна да измисли какво да му отговори. Дори сега показваше истинското си лице.
Както обикновено и тази нощ спаха в стаята й. Стив използваше своята като кабинет и гардеробна. Тя отново му каза, че не й е добре. Знаеше, че ако се опита да я докосне, ще го удари. Постъпката му бе повече от отвратителна, вече всичко й беше ясно. Действията му не бяха по-добри от държането на майка й към нея, той не я бе малтретирал физически, но го бе правил по свой собствен начин, и то много грозен.
На сутринта тя се престори, че отива на работа само за да се отдалечи от него. Обади се на Йън по телефона от улицата и му каза, че е болна. После се отправи към парка, седна на една пейка и се замисли какво да предприеме.
Знаеше, че този ден Стив ще излезе, имаше среща с приятели за обяд, а сутринта пак я бе увещавал да заминат за Европа, но тя се престори на много заета с обличането, за да не му отговори. Той нямаше причина да подозира каквото и да било.
Госпожа Бослицки също щеше да излиза, бе споменала, че отива да купува ново легло, един от матраците бе прогорен от някой наемател. Госпожа Розенщайн имаше час при лекаря си. Всички останали работеха. Габриела знаеше, че ако изчака до обед, може да остане сама в къщата и пак да отиде в стаята на професора. Искаше да провери дали там няма други документи, уличаващи Стив, а после възнамеряваше да разговаря с адвокат, да се посъветва какво да направи. В едно бе сигурна – Стив трябваше да напусне живота й възможно най-скоро. В никакъв случай не желаеше да прекара още една нощ с него, да я докосва повече. Искаше й се да помоли госпожа Бослицки да го изгони. Не беше плащал наема си от месеци и съдържателката знаеше, че ако Габриела не го стори заради него, той няма да може. Но това все едно щеше да отнеме време, най-малкото няколко седмици. Междувременно трябваше някак да се справи със ситуацията. А нямаше с кого да сподели.
Върна се в пансиона по обед, сигурна, че е изчакала достатъчно дълго. Къщата бе тиха и тя спокойно влезе. Всички бяха навън, бързо се качи нагоре по стълбите към стаята на професора, остави вратата широко отворена. Нямаше кой да я види какво прави. Отключи бюрото, извади пак пачката с писмата и когато този път започна да ги чете, й се сториха още по-ужасяващи. Спираше се на всяка подробност, на фалшивите имена, на престъпленията, на списъка на жени от цялата страна, които бе използвал. Като отчиташе възрастта му, реши, че трябва да е бил много зает. Тя толкова бе увлечена в четенето, че едва не подскочи, като чу шум зад себе си. Обърна се и съзря Стив да й се усмихва от прага.
— Толкова скоро ли започна да броиш парите, Габи? Или се надяваш да намериш повече? Е, не бъди алчна, скъпа. – На лицето му бе изписана странна усмивка, щом го видя, тя енергично се изправи на крака. Лицето й пребледня, не му се усмихна както винаги. Просто не беше в състояние.
— Исках да прегледам някои от документите му. Йън ми даде дълга обедна почивка. – Стив не каза нищо, само бавно настъпваше към нея. Габриела не можеше да разбере дали е отменил срещата си, или това също е била поредната лъжа, а нищо чудно да бе капан, защото той знаеше какво чете тя. Може би е знаел през цялото време. Габриела просто се чудеше какво да мисли.