— Копеле! – за втори път го обиди и инстинктивно посегна да го удари. Той бе убил професора, а сега съсипваше нейния живот, разкъсваше го на парчета и действаше съвсем безпардонно. Беше убил човек – човек, когото тя обичаше и уважаваше дълбоко, добър човек, който бе единственото й спасение през последната година, а сега заплашваше да я вкара в затвора, като я обвини, че тя е искала да му отнеме живота.
Обземаше я непреодолим ужас, но в същото време разбра, че не може да му се подчини за нищо на света.
— Убий ме, ако искаш, кажи на полицията каквото си решил, но аз няма да ти дам и цент, Стив Портър, или който, по дяволите, си. През последните седем месеца ти ми взе всичко, което имах. Измами ме и ме накара да ти вярвам, че ме обичаш, използва ме, излъга ме… от мен няма да получиш повече нищо. Никога! – По очите й разбра, че бе твърдо решена да изпълни заканата си, но знаеше със сигурност, че е много по-силен от нея. Без да каже повече дума, той се приближи, сграбчи я за косата и отметна главата й назад.
— Никога повече не ми говори по този начин, Габи. Не ми казвай какво ще направиш или няма да направиш. Ще правиш точно каквото ти казвам аз или ще те убия. – Очите й се разшириха, чуваше гласа му като ехо. – Искам парите. Сега. Разбра ли? Или си още по-тъпа, отколкото те мислех? Няма да ме заблудиш. Обади се веднага на адвоката. – Посочи й телефона и я изчака да дойде на себе си.
— Няма да се обадя на никого – спокойно се възпротиви Габриела, макар коленете й да трепереха. – Играта свърши.
— Не, не е. – Той я пусна и се запита колко ли ще трябва да я „обработва“, докато го разбере какво има предвид. Вероятно не много дълго. Тя се плашеше от собствената си сянка. – Играта започна сега. Любовта свърши. Глупости. Лъжата. Вече дори не е необходимо да ти казвам, че те обичам, за да получа каквото искам. Единственото, което трябва да направя, е да ти разкрия какво ще ти се случи, ако не го получа. Ясно ли ти е? – тя не му отговори, но стоеше и го гледаше от един-два метра, бореше се със собствените си притихнали демони. – Обади се в банката, Габи, за да не се обадя аз в полицията. – Човекът е мъртъв, ти притежаваш парите му. Имаш всичко, което си могла да вземеш от него. Те ще ми повярват. – Тя искаше да го убие със собствените си ръце и неконтролируемата ярост, която той разпали у нея, я завладяваше. Грабна телефона на бюрото и набра някакъв номер, което не му убягна. – Какво правиш? – За миг Стив се разтревожи.
— Обаждам се на полицията за теб. Нека приключваме. – Той изтръгна телефона от ръцете й и затвори слушалката, а после с едно движение изскубна шнура от стената и й го даде.
— Нека бъдем разумни или искаш да обсъждаме въпроса цял следобед? Защо просто не отидем до банката да вземем парите? Това е разумното и просто решение. После хващам самолет за Европа и всичко свършва. За теб. За мен ще е само началото.
— Как мога да бъда сигурна, че ти все едно няма да кажеш на полицията, че аз съм ти платила да го убиеш? – Тя виждаше, че той не би се спрял пред нищо.
— Няма да бъдеш сигурна и всъщност това не е лоша идея. Но ще ти се наложи да ми повярваш. Нямаш избор. Ако не ми дадеш парите, мога да те убия. Може би си струва заради всичките неприятности. – Отново: вината бе нейна… тя бе виновната… той трябваше да го направи, защото тя бе лошо момиче… вината не бе негова… той не искаше да постъпва така… тя го бе накарала…
— Убий ме – отсече Габриела. Вече нямаше значение. Винаги се намираше някой, който се опитваше да я нарани, който я обвиняваше за всичко. Вината винаги бе нейна и винаги някой щеше да я наранява, да я изоставя, да я лъже, да я заплашва да убие тялото и духа й. По свой собствен начин вече я бяха убили и тя го знаеше.
— Ти си глупачка – той заплашително се приближаваше. Не възнамеряваше да допусне тази жена да го победи, тази глупачка, с която живееше, за да й харчи жалката заплата, да му се налага да краде петдоларови банкноти, скрити в пликове под матрака. Доста дълго бе живял от трохи. Сега искаше целия хляб. – Не се шегувай с мен, Габи. – По погледа й познаваше, че няма да стигне доникъде с нея, а нямаше време за губене. Другите щяха да се върнат скоро, той искаше парите. Неговите пари. Сега те бяха негови. Беше си ги спечелил.
Без да каже дума повече, Стив я сграбчи с две ръце за врата и започна да я разтърсва, а тя не помръдваше. Не се съпротивляваше… както винаги… просто стоеше. Открай време си беше добро малко момиченце.
— Ще те убия, шибана кучко – изкрещя й той. – Разбра ли? — Ала у нея имаше сила, с която не можеше да се справи, бездънна яма, в която затъваше и от която излизане нямаше. Щеше да се добере до парите само през трупа й. Той искаше парите повече от всичко друго в живота си и нямаше да й позволи да го спре.