— Мразя те – тихо рече тя, говореше не само на него, но и на всички останали, чиито гласове чуваше в себе си… – Мразя те, Стив Портър. – Той я зашлеви силно през лицето и Габриела изпита болезнено познато чувство. Звукът не беше нов за нея, усещането също, силата бе различна, защото изгуби равновесие и удари гърба си в ъгъла на бюрото. Като я видя да пада, той сграбчи ръката й и я дръпна към себе си, започна да я удря с юмруци. Нанесе съкрушителен удар отстрани на главата й и тя чу звук от падащи торби на паважа, пълни с пясък, но нямаше тъпанче и насилникът й нямаше какво да спука, не можеше да й стори нищо, което вече да не бе преживяла. Първите десет години от живота си бе прекарала в подобен кошмар. Стив й нанасяше удар след удар, размазваше лицето и тялото й. После взе да удря енергично главата й в пода, а тя го чуваше едва-едва някак отдалеко, че й говори нещо за парите. Напълно бе изгубил контрол над себе си, Габриела бе животно, което той трябваше да унищожи, звяр, който му пречеше да получи всичко, което заслужаваше, и за което бе мечтал.
Отново я вдигна на крака, а после я захвърли към стената, тя разбра, че ръката й се счупи. Ала вече й беше все едно, нищо не я тревожеше. Той нямаше да получи нищо от нея, а животът, който искаше да й отнеме, не означаваше нищо за нея. Бе преживяла толкова много лъжи, толкова сърдечни провали, толкова много болка и загуби, че той не бе нищо друго, освен поредната заблуда. Най-сетне тя видя бяла светлина край себе си, както лежеше на пода, а той я риташе, крещеше й да се обади в банката, да му даде каквото иска, говореше й колко е неприятна, гадна и как той никога не я е обичал. Думите му се сипеха върху нея със същата злоба както юмруците му, а тя го погледна и видя Джо, после професора, накрая майка си, тримата вкупом й говореха нещо… Джо й казваше, че я обича, но не може да е с нея… Професорът я молеше да не допуска Стив да прави това, а майка й казваше, че всичко е по нейна вина, че тя е лоша и си заслужава побоя. Като слушаше, знаеше каква е истината. Тя не бе виновна, а те… тяхна бе вината, не нейна… Стив бе престъпникът… Стив бе убил професора, а сега й нея… после със сила, която не допускаше, че ще събере, тя се изправи на крака и застана срещу него. Кървеше цялата, а лицето й бе размазано. Изобщо не беше възможно вече да я заведе в банката, нямаше как да се обади на полицията, нямаше друг изход, освен да бяга, и то без парите. В последен изблик на ярост той се нахвърли върху нея и се опита да я лиши от последния й дъх. Не престана да я разтърсва, докато стаята не се завъртя пред очите й, ала Габриела още се държеше, вкопчена в него, дереше лицето му и се бореше. Нямаше да му позволи да й направи това, никой повече нямаше да й го причинява. Тя реши да не се разделя с живота, макар той да я душеше, накрая я захвърли на пода, ритна я за последно и я остави.
Нямаше представа победила ли е, или е загубила. Това вече бе без значение. Всички се мъчеха да я убият по свой начин… Джо… майка й… Стив… баща й…, направиха опит и не успяха. Бяха стигнали дълбоко вътре в нея, докъдето можаха, опитаха се да унищожат духа й, опитаха се да го стъпчат като малко пламъче, но той винаги им се изплъзваше, и по тази причина те я намразваха още повече. Габриела отправи към тавана очи, пълни с кръв и болка, видя Джо да стои там, гледаше я, казваше й, че съжалява. Този път, когато й протегна ръка и я подкани да тръгне с него, тя му обърна гръб и се запъти сама към тъмнината.
≈ 23 ≈
Госпожа Розенщайн забеляза Габриела да лежи в стаята на професора, когато мина оттам късно следобед. Навсякъде се виждаха кървави петна, мебелите бяха обърнати и отначало тя дори не я съзря. Габриела приличаше на разкъсана парцалена кукла. Лицето й бе неузнаваемо, косата й бе сплъстена от засъхналата кръв, по шията й имаше синини и лежеше в такава поза, та госпожа Розенщайн изобщо не се усъмни, че е мъртва. Момичето сякаш не дишаше. Когато чуха вика на възрастната жена, в стаята на професора се стекоха всички обитатели на пансиона.
Един от тях реши да се обади на „Бърза помощ“ и забеляза, че телефонът е изскубнат от стената. Професорът бе от малцината със собствен телефон.
Всички от къщата се бяха скупчили и плачеха в очакване на линейка. Един от новите наематели напипа пулса й и ги успокои, че все още е жива, макар да бе накрая на силите си. Беше невъзможно да се разбере какво й бе причинено, някой шепнеше, че вероятно има мозъчна травма, която ще я остави инвалид завинаги… толкова млада… и красива… Колко ужасно… коментираха те, а госпожа Бослицки ридаеше, питаха се един друг кой може да го е направил. За миг госпожа Бослицки си помисли дали не е дело на Стив, който след това е избягал, но когато някой надникна в стаята му, оказа се, че всичките му вещи са по местата си. Не можеха да си представят как ще му съобщят какво се е случило.