Наемателите се бяха подредили край нея като оплаквачи на бдение, когато санитарите от линейката тичешком влязоха в къщата. Огледаха бездиханното тяло за миг и го пренесоха в линейката, включиха сирената и светлината и след по-малко от две минути отпътуваха. Този път, докато я откарваха в болницата, Габриела не чуваше нищо. Нямаше видения. Не долавяше гласове. Беше изпаднала в кома малко след като Стив я остави. Вече бе на далечно място, където нямаше болка.
Пълният екип на травматологията се труди цял следобед, ръката й бе наместена, зашиха раните й, синините бяха шокиращи, но лекарите се притесниха най-много от травмите по главата. Направиха няколко енцефалограми, но истинското изпитание щеше да е мозъкът й да оцелее при подобен оток. Накрая дойде пластичният хирург, който трябваше да оправи лицето й. На брадичката зееше продълговата рана, лявата й вежда бе разцепена. Ала когато той свърши, бе много доволен от възстановителната си работа. Не можеше да не забележи синините на шията й и поклати загрижено глава, отдалечавайки се. Спря се да поговори с шефа на екипа от травматологията, млад лекар, с когото бе работил и преди, началника на отделението Питър Мейсън.
— Добре са я обработили – отбеляза пластичният хирург и добави своите бележки върху болничната й карта. Тази вечер тя бе претърпяла две операции. Веднъж под неговия скалпел и втори път от ортопеда, който сложи пирон в лакътя й. – Изглежда, направо е вбесила побойника. – Цяло чудо бе, че не бяха я убили.
— Може би готви зле – рече Питър, без да се усмихва. Хуморът ги поддържаше в изтощителната работа. Пред погледа им бе минало какво ли не – автомобилни катастрофи, скочили от високо хора и оцелели въпреки усилията им да се простят с живота, почти смъртоносни побои. Сърцето на Питър се свиваше най-болезнено, когато жертвите бяха деца. – Травматологията е място, което не ти оставя много илюзии.
— Ченгетата видяха ли я? – поинтересува се пластичният хирург, докато му връщаше болничната карта.
— Направиха много снимки, след като наместихме ръката й. Гледката не бе добра. – И продължаваше да не е. Никой от тях нямаше ни най-малка представа как е изглеждала тя преди побоя.
— Според теб ще оцелее ли?
Питър Мейсън подсвирна, преди да отговори. Дрехите му все още бяха изцапани от кръвта й, списъкът с травмите изглеждаше безкрайно дълъг, рентгеновите снимки показваха наличието и на стари травми, може би от автомобилна злополука, трудно бе да се каже. Ала това, което й бяха причинили този път, бе почти фатално. Черният дроб и бъбреците й бяха зле пострадали от ритниците, като че ли нямаше здраво място по нея.
— Бих искал да оцелее – оптимистично рече Питър Мейсън, но той самият не хранеше кой знае какви надежди. Нараняванията в главата усложняваха състоянието й още повече. Дори само останалото бе достатъчно, за да я убие. Едното й око бе засегнато.
— Надявам се да хванат онзи кучи син, който го е направил – съчувствено отбеляза пластичният хирург и си тръгна за вкъщи.
— Вероятно е съпругът й – промърмори Питър. И преди се бе сблъсквал с такива случаи. Съпрузи или приятели, които бяха завладени от ревност, бяха подпийнали или се прибираха ядосани поради някаква незначителна причина, която обаче имаше смисъл за тях, и смятаха, че това ги оправдава да отнемат нечий живот, за да задоволят собственото си его. През последните десет годни бе станал свидетел на много подобни трагедии. Беше на трийсет и пет години, разведен, и се страхуваше, че сърцето му започва да се втвърдява. Жена му го бе оставила, защото не можела да издържа повече. Никога не си беше вкъщи, непрекъснато бе на разположение и дори когато беше до нея, духом отсъстваше. Мислеше за пациентите си или тичешком напускаше своя дом, за да спаси жертвите от някоя автомобилна катастрофа. Тя живя с него пет години и го остави заради един пластичен хирург, който оправяше само бръчки. Не може да се каже, че Питър я обвиняваше.
Лично нагледа Габриела на няколко пъти тази нощ, състоянието й му изглеждаше стабилно. Лежеше в реанимацията на травматологията заедно с една жена, която бе скочила от третия етаж и при приземяването си бе паднала върху две деца, умрели на място. На леглото до нея беше наркоман със свръхдоза, който бе паднал на релсите в метрото и надали щеше да оцелее. Но и Габи все още бе под въпрос. Ако се бореше достатъчно силно и ако искаше, тя щеше да оцелее, преди това обаче трябваше да излезе от комата.