Сестрите му казаха, че за нея са звънели да се интересуват няколко души от пансиона, където живеела, но нямала нито роднина, нито съпруг. Единствено приятел, а той не бил се обаждал. Питър се запита дали това не е дело на приятеля и прецени, че е напълно възможно. Крадецът не би вложил толкова енергия. Този тип очевидно бе озверял по някаква причина. Единственото, което не бе направил, бе да я подпали.
— Някаква промяна? – попита той сестрата в реанимацията и тя поклати глава.
— Никаква.
— Да се надяваме, че няма да се влоши. – Вече бе полунощ и Питър реши малко да подремне, докато е по-спокойно. Човек никога не знаеше какво се задава. Той работеше на двайсет и четири часови смени в реанимацията на травматологията и сега тъкмо застъпваше. – Ако нещо се случи, повикайте ме. – Те си размениха усмивки, наистина й беше приятно да работи с него. Бе чудесен мъж, изглеждаше много по-добре, отколкото го бе представила на съпруга си. Имаше небрежен външен вид, рошава кестенява коса и тъмнокафяви като шоколад очи. Понякога беше строг, с него невинаги се работеше лесно, ала бе превъзходен лекар.
Питър се пъхна в стаята, която използваше, когато искаше да подремне. Това бе складово помещение с химикали и свободни колички, но вършеше работа.
През останалата част от нощта сестрите наблюдаваха Габриела. Младата жена не помръдваше, изобщо не се раздвижи, едва дишаше, мониторите обаче показваха, че жизнените й функции са постоянни. На сутринта й направиха още една енцефалограма и тя бе нормална, но пациентката все така не излизаше от комата.
В пансиона настроението бе мрачно. Госпожа Бослицки даваше сведения на всички, когато тръгваха за работа, и бе обещала да им се обажда, ако научи нещо ново. Това бе най-лошото, което се бе случвало в пансиона, като се изключи смъртта на професора. Тази нощ Стив не се беше прибрал, нито се бе обадил. Сутринта госпожа Бослицки докладва за изчезването му на полицията. Предишната вечер полицаите бяха разпитвали всички и бяха задавали много въпроси за Стив. Наемателите с интерес разбраха, че знаят твърде малко за него. Беше им известно, че е учил в Станфорд и Йейл, че живее от осем месеца в пансиона и не си е намерил работа, че е приятел на Габриела. И това беше. Ала полицаите бяха взели бележките с телефонните съобщения за Стивън, които госпожа Бослицки пазеше за него в кухнята. Когато обаче тази сутрин се обади в участъка, и там не знаеха нищо за него.
Следобед сведенията от болницата бяха потискащи. В състоянието на Габриела нямаше промяна, госпожа Розенщайн разговаря с доктор Мейсън, но не й се стори настроен оптимистично. Каза й, че прогнозата за пациентката му била „предпазлива“, каквото и да означаваше това. Все още бе в критично състояние и в кома. Нямаше какво повече да се каже и той обеща да се обади, ако се случи нещо.
Този следобед лекарят, който трябваше да смени Питър, се обади, че жена му постъпила да ражда и щял да остане при нея да помогне първото им дете да дойде на бял свят. Затова доктор Мейсън се съгласи да поеме дежурството му, което означаваше, че ще бъде в болницата още двайсет и четири часа. Беше свикнал, пък и нямаше кой знае какво да прави тези дни, но точно това му бе струвало брака.
— Нещо ново? – попита Питър на регистратурата, когато се върна от ресторанта на болницата. Съобщиха му, че има два нови случая, десетгодишно момче, пострадало от силен пожар в Харлем, бе закарано в отделението за кожни изгаряния, и осемдесет и шест годишна жена, паднала по мраморно стълбище. С други думи, нищо вълнуващо.
По-скоро от рутина, отколкото защото се бе случило нещо специално, реши да се отбие в стаята на Габриела. Наблюдава една-две минути мониторите, после внимателно я прегледа. Както бе надвесен над нея, забеляза по лицето й да пробягва изражение на болка и той се вгледа по-внимателно. Пак я докосна и отново се случи същото, трудно бе да се каже дали тя идва на себе си, или е просто рефлекс. Погледна болничната карта и прочете името й, после се приближи към нея.
— Габриела?… Габриела… отвори очи, ако ме чуваш. – Не последва нищо. Той сложи пръст в дланта й и сключи нейните пръсти около него, после отново й заговори. – Габриела, стисни пръста ми, ако ме чуваш. – Почака миг и тъкмо се готвеше да измъкне пръста си, когато усети леко движение на ръката й. Това бяха победите, за които Питър живееше, заради които бе провалил брака си и голяма част от живота си. Не беше много, но бе смисълът на съществуването му. Опита отново и този път тя го стисна по-силно. – Можеш ли да отвориш очи? – попита той спокойно. – Поне намигни леко. Стисни очи или ги отвори… Искам да те видя. – Дълго време не последва нищо, после клепките й бавно помръднаха, но тя не отвори очи. Това означаваше, че го чува и отокът на мозъка постепенно спада. Означаваше също, че работата им тепърва започва. Той даде знак на една от сестрите от мястото си и когато тя се приближи, каза й какво се е случило.