— Правим първи стъпки. Защо не й поговориш известно време и да видим каква ще е реакцията? Ще се върна след малко.
Отиде да прегледа жената, която бе паднала по мраморното стълбище, и я намери в забележително добро състояние. Беше ядосана, че е тук, бе счупила таза и бедрената си кост и настояваше незабавно да бъде върната у дома. Каза, че на следващата сутрин имала час при фризьора си. Когато излезе от стаята, Питър все още се усмихваше. Беше невероятно ексцентрична и аристократична дама и той съвсем ясно си представяше как потупва гърба му с бастуна си, ако го имаше подръка. Обеща да я изпрати вкъщи възможно най-скоро, щом започне да се справя с проходилката. Ала на сутринта трябваше да оперират бедрото й.
След като оправи някои документи, към полунощ се върна при Габриела.
— Какво ново при Спящата красавица? – попита той непринудено сестрата и тя вдигна рамене. Цяла вечер Габриела не бе реагирала на нейните опити за общуване. Може би при доктор Мейсън бе проявила само рефлекс, а възможно бе да е толкова съсипана, че да не иска повече да живее на този свят. Беше се оттеглила на място, където никой не можеше да я досегне. Понякога това се случваше.
Той седна на стол до нея, а сестрата излезе, пак пъхна пръста си в ръката й, но нищо не се случи. Сега тя повече от всякога изглеждаше като човек в дълбока кома. Тъкмо мислеше да я остави, когато забеляза да помръдва ръката си и да протяга два пръста. Очите й бяха затворени, но той знаеше, че го чува.
— Искаш да ми кажеш нещо? – попита я внимателно. – Кажи ми нещо. – Трябваше да разберат дали Габриела може да говори и дали е в състояние да мисли нормално. Само дума, поглед, звук щеше да е достатъчен за него. – Какво ще кажеш, изпей ми някоя песен. – Питър общуваше с пациентите с чувство за хумор и при най-лошите обстоятелства, заради което го обичаха и болните, и медицинският персонал. Забележителното умение да връща хората към живота му бе спечелило уважението на колегите му. – Хайде, Габриела, коя ще подхванеш? Може би химна? Или някоя детска песничка? – Той запя тихо, много фалшиво и сестрата, която минаваше покрай леглото, му се ухили. Беше малко луд, но го обичаха.
— А какво ще кажеш за песента за азбуката? Тя е със същата мелодия. Аз ще пея тази, а ти – другата, искаш ли? – Докато бърбореше, изведнъж чу слабо простенване, звук, който в никакъв случай не бе човешки.
— Коя беше тази? – попита той, предчувствайки победата, и с желанието да я постигне много бързо. – Това песента за азбуката ли беше, или другата? Познах мелодията, но не разбрах думите. – Тя пак простена, този път по-силно и Питър вече знаеше с абсолютна сигурност, че се завръща сред хората. Това не беше рефлекс. Сега клепките й потрепнаха и той разбра, че се опитва да ги отвори, но очите й още бяха подути. Много нежно се протегна и се опита да й помогне. Само като я докосна, тя отвори бавно очи. Всичко пред погледа й бе размазано, ала различи очертанията на някой, надвесен над нея. Не можеше да види сълзите в очите му. Искаше му се да извика: „Успяхме!“ Ако не с друго, то поне с голямо желание я бяха измъкнали от алчните костеливи ръце на смъртта. И може би сега щеше да се оправи, макар още да не бе сигурно.
— Здравей, Габриела. Добре дошла, липсваше ни. – Тя пак простена. Устните й все още бяха подути и не можеше да говори ясно, но той забеляза, че се опитва. Имаше много въпроси, които искаха да й зададат за случилото се, за извършителя, но все още бе твърде рано. – Как се чувстваш, или това е наистина глупав въпрос? – този път тя кимна, после затвори очи. Движенията на главата й причиняваха непоносима болка. Пак изстена и миг по-късно отвори очи. – Обзалагам се, че ще успееш. – Можеше да й даде успокоително заради болката, но Габриела току-що бе излязла от кома и той не искаше веднага да я натоварва с лекарства. И без това щеше да й се наложи дълго да ги пие.
— Мислиш ли, че можеш да ми кажеш нещо?… Имам предвид друго, не песен. – Тя се опита да му се усмихне, но отново направи гримаса от болка.
— Боли – това бе единствената дума, която изрече. Беше нещо средно между стенание и шепот.
— Не се съмнявам, че е така. – Не бе сигурен къде точно я боли, не знаеше коя от многото възможности да избере. – Главата ли?