— Да… – едва-едва отговори тя, но гласът й звучеше по-човешки. — Ръката… лицето… Почти нямаше място от тялото й, което да не бе засегнато. Ала Габриела бе достатъчно контактна, за да може той да й зададе други въпроси. Полицаите трябваше да се появят на сутринта. Те следяха състоянието й отблизо. Това бе най-тежкият побой, който бяха виждали от години, и искаха да хванат извършителя.
— Кой ти причини това? – попита я Питър внимателно, а тя не отговори. Затвори очи, но беше в съзнание. – Искам да ми кажеш. Нали не желаеш да стори същото на някой друг? Бих искал да помислиш по въпроса. – Той седеше спокойно, а тя отвори очи и го погледна, изглежда размишляваше върху казаното. Винаги ги бе защитавала, всички тях, ала дори сега, на границата между живота и смъртта, си даваше сметка, че този път е по-различно. – Знаеш ли кой беше? – ако бе крадец, можеше и да не го познава. Но Питър подозираше, че не е така. Тя не отговаряше на въпроса му. – Можем да поговорим за това по-късно. – Габриела мигна в знак на съгласие, после се опита отново да говори.
— Името…
— Името на човека, който те би, така ли? – той бе объркан, но тя се намръщи и погледна ядосано, защото не беше я разбрал. После посочи с пръст него, едва повдигна ръка от завивките. Искаше да знае кой е той.
— Питър… Питър Мейсън. Аз съм лекар. Ти си в болница. Първо ще те оправим, а после ще те изпратим вкъщи, но бихме желали там да си в безопасност. Ето защо настояваме да знаем кой го е направил. – Тя отново простена и затвори очи, изтощена от усилието да се движи и говори. Унесе се в дрямка, той я наблюдава още миг, после я остави. Пациентката разсъждаваше съвсем нормално. Отговори на всичките му въпроси и бе поискала да узнае кой е той. Това бе голямо начало и Питър се чувстваше окуражен.
Спа малко през нощта и на сутринта отиде да я види. Изглеждаше по-добре от предишната вечер и говореше по-ясно, шепнейки, беше запомнила, че името му е Питър. Енцефалограмата бе добра, както и показанията на мониторите. Поне по неговите стандарти тя се оправяше доста бързо. Все още бе при нея, когато полицаите дойдоха да я разпитват. Със задоволство разбраха, че вече не е в кома, веднага поискаха да съберат повече информация.
Питър ги предупреди да не я насилват да говори много. Бе дошла в съзнание едва предната вечер. Зададоха й същите въпроси като неговите, макар и не със същото внимание. Увериха я, че искат да направят всичко възможно да я защитят и да й помогнат, но не можеха да го сторят, ако тя не разкрие самоличността на нападателя, а докато й говореха всичко това, Габриела ги гледаше замислено. Изглежда, наново претегляше случилото се, размишляваше върху него, сякаш вслушана в нещо.
— Не би могла да допуснеш това да ти се случи отново – тихо рече Питър, застанал до леглото й, гледаше я със съчувствие. – Следващия път може да не извадиш такъв късмет. Който и да е бил, е искал да те нарани, Габриела. Сторил е всичко възможно да ти нанесе тежки травми, които да те убият. – Беше я ритал, чупил бе костите й, направил й бе синини, мъчил се бе да я удуши. Това не бе злополука, нито престъпление от страст. А зловещ опит да бъде съсипана, този престъпник бе твърде близо до успеха и тя го знаеше. – Той е искал да ти причини това. Сега ти трябва да ни помогнеш да го заловим, за да не се случи отново. Няма да бъдеш в безопасност, докато не го натикаме в затвора, където му е мястото. Помисли добре. – Очевидно тя това и правеше, оглеждайки бавно мъжете край леглото й. Целият неин живот бе подчинен на идеята да закриля други хора, да крие престъпленията им, да ги извинява, да се убеждава, че е заслужила тормоза, но сега, неизвестно защо, вече не вярваше в това. Тя не го заслужаваше. Той трябваше да е на нейното място. Отвори уста да заговори, после се отказа, несигурна в себе си. Очакването ги убиваше. Накрая Питър се увери, че тя няма да им каже дума, защото го погледна право в очите и кимна. Нещо от онова, което бе изрекъл, бе стигнало до сърцето й и бе отворило пред нея врата, той го разбра.
— Хайде, Габриела… кажи ни… трябва да ни кажеш. Ти не заслужаваш това. – Така беше и тя мислеше същото. Още когато я биеше, знаеше, че той няма право да постъпва така, да й причинява същото като майка й, дори повече. Точно това бе казала на Стив. Че всичко бе свършило. Никога повече нямаше да позволи това да се случи отново. Никой повече нямаше право да я докосва по този начин, нито да я наранява. Решила бе да не го допусне.
— Стив – прошепна тя първоначално почти без звук. – Стив Портър. – Ала се досещаше, че трябва да обясни и други неща, а едва й стигаха силите, но те седяха съвсем до нея и улавяха всяка нейна дума, един от инспекторите пишеше. Знаеха, че Портър е приятелят й и живее в пансиона, както ги бяха уведомили другите наематели. – Останалите имена… писмата в бюрото на професора… различни имена… бил е в затвора. – Двамата инспектори се спогледаха. Това щеше да е лесно. Бинго.