— Помните ли другите му фалшиви имена, госпожице Харисън?
— Стив Джонсън… Джон Стивънс… Майкъл Хюстън. – Спомни си всичките изведнъж, и то без да полага усилие. Трябваше да го направи. Дължеше го на себе си след всичките тези години и тя го знаеше. Никой нямаше да я нарани отново. Нито да я съсипе. А Стив заслужаваше всичко, което му се случваше. – Бил е в затвор в Кентъки… Тексас… Калифорния…
— Знаете ли къде е сега? – поинтересуваха се те, а тя каза, че не знае. – Не е идвал тук, нали? – Погледнаха лекаря и той поклати глава. Изглежда, не беше толкова луд. – Знаете ли защо ви причини това? Ядосан ли ви беше? От ревност? Да не би да сте се опитвали да скъсате с него, или сте се срещали с друг мъж? – Това бяха рутинните въпроси.
— Искаше от мен пари… от месеци го издържах – прошепна тя, освен това Стив си вземаше колкото си поиска, но Габриела нямаше сили да разказва сега и това. – Мой приятел ми остави пари в наследство… Той искаше да ги вземе всичките, или по-голямата част… иначе щял да каже, че аз съм убила професора… Именно той ми остави парите. Стив ги искаше всичките… възнамеряваше да замине за Европа… заяви, че ще ме убие, ако не му ги дам. – И почти бе изпълнил обещанието си. А после тя нанесе и финалния удар по репутацията му. – Струва ми се, че той е убил професора… опитал се е… наранил го е… след това професорът е получил удар… той ми остави парите. – Информацията й бе накъсана, но те решиха, че останалото ще разберат от хазяйката й и другите наематели от пансиона, освен това имаше достатъчно време да зададат още въпроси на Габриела по-късно, когато състоянието й се стабилизира.
— Използва ли оръжие срещу вас? — попитаха я те и тя бе изненадана от въпроса.
— Не, само ме удряше.
— Чудесно момче. – Затвориха бележниците си и й благодариха, казаха й, че пак ще дойдат, като се почувства по-добре. Изразиха надежда, че скоро ще имат добри новини за нея, и тя с изненада установи, че изобщо не съжалява за казаното. Беше постъпила правилно и го знаеше. Беше време да възпре хората, които бяха я наранили. Някои от тях нямаха вина, като Джо и майка Грегория… но майка й… може би дори баща й… не биваше да го правят… и Стив… сега й оставаше единствено да спре него. За другите бе твърде късно.
Отвори отново очи, след като полицаите си тръгнаха, и с изненада установи, че Питър е още там, наблюдаваше я. Опитваше се да разгадае мислите й, дали наистина бе обичала този тип, дали беше съсипана от случилото се. Не му се стори да е притеснена. Напротив, изглеждаше щастлива, сякаш изпитваше облекчение. Доктор Мейсън вече забелязваше, че под раните, синините и превръзките се крие красива жена. Сигурно щеше да му хареса, даде си сметка той. От нея се излъчваше невероятна сила. Беше преминала през Ада, но му се усмихваше.
— Добра работа – рече Питър.
— Лош човек… ужасен… уби приятеля ми.
— Той почти е убил теб — което бе по-важно за Питър. Тя бе негова пациентка. – Надявам се да го хванат.
— И аз.
Желанията им бяха изпълнени по-бързо, отколкото очакваха. Полицаите дойдоха отново в шест часа вечерта, преди Питър да си тръгне от дежурството.
Бяха открили Стив към четири следобед да играе на комар в Атлантик Сити. Във ФБР той имаше пълно досие, много им помогнаха от Тексас и Калифорния. Питър отричаше всичко, разбира се, казваше им, че са луди, а Габриела била психично болна и го заплашвала. Но при нейното състояние, никой не би повярвал на лъжите му. За него всичко бе свършило. Беше освободен условното в три щата и дори с пръст да не я бе докоснал, имаше да излежава присъди из цялата страна. Само по чудо не го бяха пипнали по-рано. Ако бяха го арестували, нямаше да я нарани. Ала след онова, което й бе сторил, щеше да бъде в затвора за дълго. Прочетоха му правата и го арестуваха на място. Обвиняваха го в опит за убийство, щяха да проверят дали не могат да го уличат за предумишлено убийство заради смъртта на професора. Стив бе стигнал края. Габриела ги слушаше слисана от новината.
— Ще влезе ли в затвора? – попита, все още шепнеше. Нямаше сила, твърде много я болеше, за да говори нормално. Всеки път, щом понечеше да каже нещо, я пронизваше в ребрата.
— За дълго – увериха я и Габриела кимна. Съжаляваше, че това се е случило. Беше толкова грозно и ужасно, а тя още преживяваше смъртта на професора. Предпочиташе той да е жив, вместо да е наследница на парите му. Преди полицаите да си тръгнат, й казаха, че в пансиона всички са били развълнувани и й пращат много поздрави. Ала засега не беше позволено да я посещават. Щяха да дойдат веднага щом лекарите им позволят.