— Това е заради мен. Аз съм лошият. Ти трябва да си почиваш – рече й Питър, след като полицаите излязоха. – Как се чувстваш? – поинтересува се той, изглеждаше угрижен. От сутринта й се бяха струпали много емоции. Сигурно не й беше лесно да издаде побойника, както и да чуе какво го чака. Трудно бе да узнаеш, че си изпратил някого в затвора, дори да го е заслужавал. А за нея сигурно беше още по-сложно, тъй като според Питър тя го беше обичала. Действително бе така, в известен смисъл, но той по-скоро й бе носил неприятности и отношенията им бяха просто навик. Габриела не знаеше как да излезе от положението, как да спре да му дава пари, особено след като Стив започна да я притиска. Беше измамник и я бе манипулирал, а тя се бе оказала лесна негова плячка. Ала сега си даваше сметка, че никога не бе го обичала.
— Добре ли си? – попита я отново Питър и Габриела кимна.
— Така ми се струва. — Тя все още не бе сигурна какво чувства, усещанията й бяха така объркващи.
— Сигурно ти е трудно, като си помисля, че ти е бил приятел. — Той само можеше да си представи, че вината за предателството, която изпитва, трябва да е огромна.
— Изглежда, изобщо не съм го познавала. Не съм знаела кой е – тихо отговори тя и Питър зърна в очите й нещо, което го развълнува. Габриела го погледна въпросително. — Колко ще остана тук? — Изведнъж тя му напомни за старата дама, която бе паднала по мраморното стълбище предната вечер и искаше на сутринта да иде на фризьор.
— Да не би да имаш час при фризьора? – попита я и се усмихна.
— Не точно. – Косата й на места бе прибрана под превръзките. Той не можеше да разбере какъв цвят е, а и не бе забелязал. – Просто се питах кога ще изляза оттук. — Говореше много тихо.
— След няколко седмици. Достатъчно дълго, за да можеш отново да танцуваш степ или да започнеш да работиш нормално. С какво се занимаваш? — От болничната карта бе разбрал, че е на двайсет и три години, неомъжена, очевидно без семейство, живееше в пансион и работеше в книжарница, повече нищо не знаеше.
— Опитвам се да бъда писателка – срамежливо отвърна тя.
— Някога публикувала ли си нещо? – попита я с интерес.
— Веднъж. В „Нюйоркър“ през март. – Това бе престижно списание и му направи силно впечатление.
— Сигурно си много добра.
— Не още – скромно отбеляза Габриела. – Работя упорито върху стила си.
— Е, за това още недей да пишеш. Нека оздравееш първо, преди да се върнеш към работата си. Между другото, къде срещна този тип? На сборище на бивши затворници ли?
Тя му се усмихна. Харесваше го. Държеше се добре с нея и Габриела забеляза, че е загрижен какво ще й се случи. Тук всички бяха мили. Дори сестрите.
— Живееше в моя пансион.
— Може би трябва да помислиш и да се изнесеш в апартамент. Като стана дума за това, вече съм на път да се срасна с работното си място. Опитай се да не се замесваш в неприятности. Няма да ме има два дни. — Той нежно потупа крака й под завивките. – Пази се, Габриела.
— Габи — поправи го тя. Имаше намерение да му каже по-рано, но все забравяше. Габриела звучеше твърде официално, след като се има предвид през какво бяха минали заедно. Съжаляваше, че си отива, той бе единственият й приятел тук. Питър й помаха на излизане от стаята.
А когато дойде отново на работа два дни по-късно, тя бе първият пациент, при когото се отби преди визитация и напредъкът й му направи силно впечатление. Габриела говореше вече с почти нормален глас, но все още я болеше, като се смееше, и затова избягваше да се опитва дори. Два пъти дневно я изправяха да седне в леглото и тя вече издържаше, без да припадне, както бе станало първия път. Обещаха й в края на седмицата да се изправи съвсем, което за Габи бе непосилна задача. Госпожа Розенщайн и госпожа Бослицки я бяха посетили, а другите й бяха изпратили картички и малки подаръци, двете дами й донесоха рози.
Всички все още бяха разстроени заради Стив, във вестника имаше голяма статия за него и за престъпленията, в които бе обвинен.
— Представи си, той живееше с нас! – възкликна с ужас госпожа Розенщайн. Бяха потресени от предположението, че вероятно Стив Портър е наранил професора. Беше им трудно да го допуснат.
Габриела не знаеше нищо за Стив и се надяваше да не научава никога повече. От мисълта как е спала с него, как е живяла с него, как го бе издържала, й се повдигаше. Един ден трябваше да се изправи лице в лице срещу Портър в съда и това щеше да й е трудно, бе сигурна, че той ще говори лъжи за нея, но дотогава тя ще е силна и ще може по-добре да му се противопостави.