Йън Джоунс й се обади от книжарницата и каза, че би могла да вземе колкото иска отпуск. Габриела щеше да запази работата си, въпреки парите, които наследи. Обичаше да работи в книжарницата и така имаше много време за писане. Изобщо не възнамеряваше да напусне пансиона на госпожа Бослицки. Сега, след като Стив го нямаше, тя се чувстваше сигурна там.
— Какво прави, докато ме нямаше? – попита я Питър, след като я прегледа. — Вечери? Танци? Обичайното?
— Съвсем обичайното. Някой дойде и изми косата ми, защото още не ме пускат в банята. — Тя се засмя. Постигаше дребни победи, но се радваше, че го вижда отново.
— Може би ще успеем да променим това положение. – Питър написа нещо на болничната карта и погледна ръката й, която също се възстановяваше от пластичната операция. Подобряваше се бързо. После я попита за онова, което го бе учудило, когато я гледаха на рентген. — Да си ставала жертва на автомобилна злополука, Габи? Струва ми се, че имаш няколко счупени ребра отпреди. Ребрата ти изглеждат сякаш си преживяла сериозна травма. – Не му убягнаха и белезите по кожата на главата, видя ги, докато оглеждаше отока.
— В една или друга степен – неясно отвърна тя със странен израз в очите. Той забеляза, че веднага се затвори в себе си. Беше жена, която криеше много тайни.
— Интересен отговор. Не е зле да поговорим някой път. – Питър трябваше да посети и други пациенти.
Върна се по-късно същата вечер с ободрителна напитка за нея и чаша кафе за себе си.
— Помислих си, че съм отговорен за теб. Тъкмо вечерях. В болничния ресторант имат стомашна помпа, в случай, че отровят някого. Всяка вечер я използваме поне четири пъти. – Той седна на стола и тя му се усмихна. Забеляза, че тази вечер изглежда уморен, виждаше колко много работи.
Питър започна да я разпитва за писането и къде е учила. Той беше от Югозапада и в известен смисъл й приличаше на каубой. Прекосяваше коридорите с широка крачка, забеляза, че ходи в каубойски ботуши дори на работа. На него му направиха впечатление сините й очи и тъй като отокът на лицето й спадаше, той видя, че наистина е красива, както предполагаше. И толкова млада. В същото време бе доста състарена. Тя бе жена на контрастите. В очите й се четеше много мъдрост и тъга, която го очароваше, но сигурно й е било доста трудно да живее с мъж, който я бе пребил почти до смърт. Той я поразпита за него, ала Габриела избягваше да разговаря на тази тема. Една от сестрите му бе показала статията във вестника, но Питър не спомена нищо пред Габи.
— Къде си израсла? – попита я той непринудено, любопитен бе за живота й, отпи от кафето си. Беше приятно да се разговаря с нея.
— Тук. В Ню Йорк. – Ала не спомена нищо за манастира. И двамата бяха единствени деца, той бе учил в Колумбийския медицински колеж, което го бе довело първоначално в Ню Йорк и което също ги свързваше. Ала в много отношения те бяха различни. Той бе значително по-непринуден и открит и бе видял много жестокост през живота си, никога обаче като неин обект. У нея имаше нещо, което го караше да предполага, че е преживяла далеч повече от хората на нейната възраст и от мнозина по-възрастни. Знаеше, че има врати, които са затворени за него, но не знаеше къде да намери ключа да ги отвори. Тя изглеждаше доста задълбочена.
После, съвсем случайно, Питър спомена, че един от приятелите му в училище е станал свещеник, ала те са останали близки. Той, изглежда, много го обичаше и Габриела се усмихна, докато го слушаше. Питър мислеше, че му се подиграва, и се опита да я убеди, че и свещениците са хора. Тя не можеше да се въздържи да не му каже, че е била послушница и е живяла в манастир. Ала не му говори нищо за Джо, нито за случилото се година по-рано.
Той бе очарован от историята и от факта, че почти е станала монахиня, а накрая я попита все пак защо се е отказала.
— Това е дълга история – въздъхна Габи и не отговори на въпроса му.
Доктор Мейсън трябваше да се върне към работата си, обеща й да намине пак на другия ден. Ала дойде още същата вечер, сигурен бе, че по това време тя вече спи, минаваше полунощ и той с изненада установи, че е будна. Лежеше безмълвно с отворени очи. У нея имаше нещо много спокойно и сдържано.
— Мога ли да вляза? – Бе мислил за нея цялата вечер и сякаш нещо го притегли към стаята й, когато мина оттам, след като бе свършил с другите пациенти.
— Разбира се. – Габриела се усмихна и се надигна, облягайки се на здравия си лакът. От ъгъла на стаята мъждукаше светлина, но, общо взето, цареше полумрак, който създаваше уют. Тя не спеше и мислеше за родителите си. Напоследък често се сещаше за тях, особено за баща си.