— Изглеждаш ми много сериозна. Добре ли си?
Габи кимна утвърдително. Всъщност размишляваше за всичко случило се. Стив бе изчезнал от живота й като сън. Сякаш никога не бе съществувал. В един или друг смисъл всички, които някога бе обичала, бяха изчезнали, но напоследък не се притесняваше толкова от това.
— Мислех за родителите си – призна тя и той й съчувстваше. Болничната й карта показваше, че няма роднини, и Питър предположи, че бяха починали, затова я попита какво се е случило. Тя се поколеба, преди да отговори. – Не, не са починали. Мисля, че баща ми е в Бостън, а майка ми живее в Калифорния. Не съм го виждала от четиринайсет години, майка си – от тринайсет. – Той я погледна изумен.
— Да не би да си била лошо момиче? Да не си избягала с пътуващия цирк? – попита Питър и тя се разсмя от шегата му.
— Не, избягах в манастира. — Той вече го знаеше. – Това е дълга история, баща ми ме заряза като дете, а после майка ми ме захвърли в манастира и никога не се върна. – Историята звучеше съвсем обикновена, ала той подозираше, че не е така.
— Малко е необичайно. Защо не можеха да те задържат? Беше ли направила нещо сериозно, което да ги ядоса?
— Те мислеха така. Много-много не обичаха деца.
— Няма що, чудесни хора – отбеляза Питър, не откъсваше поглед от нея, искаше му се да е по-близо, но беше на дежурство, а тя бе негова пациентка. И без това прекарваше твърде много време с нея, не искаше да дава повод за клюки.
— Не бяха никак чудесни хора – спокойно отвърна Габриела, после реши, че няма защо да крие от него. Усещаше се странно сигурна, когато разговаряше с доктор Мейсън. Тайната по-скоро бе на майка й и баща й, отколкото нейна. Винаги много се срамуваше, но сега вече бе преодоляла това чувство. – Те бяха автомобилната злополука, за която ме питате. Или по-точно – тя. Той беше просто случаен наблюдател.
— Не съм сигурен, че разбирам. – Изглеждаше притеснен. Не искаше да разбере, не можеше да си представи онова, което тя казваше.
— Счупените ребра. Беше коледен подарък от майка ми, няколко години поред. Това всъщност бе любимият й подарък. Поднасяше ми го често. – Опита се да представи нещата малко по-ведро, но тази тема трудно се поддаваше на шеги.
— Тя те е биела? – Той направо се вцепени от изненада. – Това ли съм видял на рентгена?
— Вероятно. Иначе никога не съм си чупила нищо. В продължение на десет години, преди да ме изостави, ме биеше непрекъснато. – Очите й бяха големи и тъжни, а Питър се протегна и я докосна. Взе ръката й в своята и сърцето му вече й принадлежеше. Не можеше да си представи какво е преживяла тя.
— Габи… колко ужасно… никой ли не ти помогна, никой ли не я спря? – Това бе още по-невероятно за него – била е дете без приятели.
— Не, баща ми обикновено наблюдаваше, но не казваше нищо. Според мен той се страхуваше от нея. А накрая, след като повече не можеше да издържа, я напусна.
— Защо не те взе със себе си? – Това беше въпрос, който самата тя никога не дръзваше да си зададе, и когато погледна Питър, вдигна рамене.
— Не знам. Има много въпроси, свързани с родителите ми, на които нямам отговор. Мисля за това, откакто се е случило. Знам защо Стив го направи. То беше истинска битка. Аз го ядосах. Той искаше пари и аз не му ги дадох. Поне това бе пряко противопоставяне. Но никога не съм знаела защо родителите ми ме мразят, какво ги караше да ме ненавиждат толкова много, никога не разбрах. Винаги повтаряха, че съм лоша… ужасна… че ако не съм била толкова лоша, нямало да се налага да го правят. Но колко лошо може да е едно дете? – Този въпрос я преследваше напоследък.
— Не може да е толкова лошо, че заради това да трябва да му чупят костите. Не го разбирам. Някога питала ли си ги?
— Никога повече не съм ги виждала. Веднъж, преди година се опитах да се свържа с баща си. Ала не успях да го открия на информацията в Бостън.
— А майка ти? Тя, изглежда, е човек, от когото трябва да се стои по-далеч.
— Да, такава беше – честно му отговори Габриела, спомените все още я вълнуваха дълбоко. Постъпката на Стив бе събудила старите чувства и сега бе трудно да стихнат изведнъж. – Много ми е интересно дали е друга сега, дали се е променила, дали би могла да ми даде обяснение, дали съжалява, след като са минали толкова години. С поведението си бе на път да съсипе живота ми, би трябвало да е съсипала и своя. – Очите й срещнаха неговите така открито, че дъхът му секна, тя бе откровена и честна, смайващо безстрашна. – Не преставах да се стремя да разбера защо ме мразеше толкова много. Кое у мен я караше да ме мрази така? – за нея бе важно да разбере това.
— Сигурно е била душевноболна – замислен рече той. — Едва ли вината е била твоя, Габи. – В травматологията бе виждал деца – жертви на малтретиране, и винаги сърцето му се бе свивало болезнено от страха в очите им и смазаните им малки тела, от думите им, че никой не бил виновен, никой не го бил направил, те просто пазеха родителите си. Бяха безпомощни жертви на зли, душевноболни хора. Преди два месеца не бе успял да спаси едно дете, пребито от майката, докарано с мозъчен кръвоизлив. Доктор Мейсън никога нямаше да може да приеме това, а в нощта, когато детето почина, единственото му желание бе да изтича навън и да убие майката. Сега тя бе в затвора, чакаше процеса, а адвокатите искаха да бъде освободена условно.