През следващите два дни Питър щеше да е дежурен, но всичките му мисли бяха заети с нея. Обеща да й позвъни вечерта. Щом чу гласа му, тя се почувства щастлива. Призна му, че е уморена и изкачването по стълбите все още я затруднява, а когато видя стаята си отново, разбра, че всичко й напомня за Стив и не може да остане. През последния месец някои неща се бяха променили. Стаята на професора бе дадена под наем и книгите, които бе завещал на Габи, бяха в кашони в мазето. Стаята на Стив също имаше нов наемател.
Обясни на Питър, че госпожа Бослицки е била много добра и й е донесла вечеря. Той ненавиждаше дори само мисълта, че тя е там сама, и внезапно бе обзет от непреодолимо желание да бъде с нея. След като бе свикнал да я вижда всеки ден в болницата, сега му се струваше странно да са така далеч един от друг. А Габи още се опитваше да спазва дистанция. Искаше да изясни миналото си и затова още не бе готова за бъдещето.
През нощта спа неспокойно, мислеше къде трябва да се обади, какви отговори ще получи. Щом се събуди на следващия ден, позвъни на майка Грегория, попита за нея и обясни кой я търси, после бе обзета от страх, че тя може да откаже да разговаря с някогашната послушница. Чака дълго, гласът, който отговори на позвъняването й, бе непознат. Накрая монахинята й съобщи, че я свързва. Последва кратък сигнал и изведнъж Габриела чу майка Грегория. Очите й се насълзиха заради жената, която обичаше и която й бе липсвала толкова много месеци.
— Добре ли си, Габи? – игуменката бе прочела статията във вестника и трябваше да впрегне всичките си сили, за да се подчини на обета, който бе дала, и да не й се обади. Ала звънеше редовно в болницата, докато не се увери, че Габи е излязла от кома.
— Добре съм, майко. Малко изтормозена и насинена, но не е по-лошо от това, с което съм свикнала — спокойно отвърна тя, макар и двете да знаеха, че е било много по-кошмарно. После Габриела й обясни защо се обажда. Искаше майка Грегория да й каже адресите на родителите й. Игуменката дълго се колеба, знаеше, че не бива, това бе молбата на майка й. Ала Елоиз не бе се обаждала от пет години и в интерес на истината майка Грегория не виждаше нищо лошо в това дъщерята да узнае къде живее майка й. Ако не друго, за Габи щеше да е полезно да се свърже с нея. Тя разбираше съвсем добре защо Габи иска да я намери. И й даде последния адрес в Сан Франсиско отпреди пет години и адреса на баща й в Ийст Севънтис.
— В Ню Йорк? – Габи се изненада. – Тук ли е? Не съм знаела.
— Бил е в Бостън само няколко месеца, Габи. Винаги е живял в нашия град.
— Тогава защо не е дошъл да ме види?
— Нямам отговор на този въпрос – отвърна възрастната монахиня, макар да имаше собствени подозрения.
— Той обаждал ли ви се е някога?
— Не. Майка ти ми даде адреса му в случай, че имам нужда, ако нещо се случи с нея. Но не се наложи да го търсим.
— Вероятно не е знаел къде съм. – Като си помислеше за миналите години, поведението му й се струваше чудовищно. Бил е на няколко пресечки от нея, а тя винаги се бе заблуждавала, че е в Бостън.
— Вече можеш да му го кажеш лично. – Майка Грегория й даде служебния и домашния адрес и телефонните номера, макар да бяха отпреди повече от десет години. Ала това бе някакво начало, тя щеше да му се обади колкото е възможно по-скоро и се надяваше, че някой ще й отговори на тези номера и ще й каже нещо за него.
— Благодаря ви, майко – с обич рече Габи, после добави предпазливо: – Много ми липсвате. – През главата й бяха минали доста събития.
— Ние често се молим за теб – в миг гордо се усмихна: – Прочетох разказа ти в „Нюйоркър“. Беше чудесен. – Тогава Габи й разказа за професора, за парите, които й бе завещал, колко мил е бил с нея, а игуменката затвори очи блажено заслушана в гласа, който толкова обичаше, гласа на детето, което обожаваше, и беше благодарна, че поне един човек е бил добър към Габриела, след като ги бе напуснала. Забраната името й да бъде споменавано в манастира все още не бе снета.
— Мога ли да ви пиша, за да ви информирам какво е станало с родителите ми? – предпазливо попита Габи, след което настъпи дълга пауза.
— Не, детето ми. Никой от нас не бива да го прави. Бог да те благослови, Габи.
— Обичам ви, майко… винаги ще ви обичам… – задуши я ридание.