— Разбира се, но това беше друго.
— Кое беше различното?
— Те бяха нейни деца. За мен ти бе символ единствено на лош спомен, част от кошмар, от който исках да се спася. Не можех да те взема с мен. Не мога и сега. Габриела, ние сме разделени от години. Повече не принадлежим един на друг. – Той имаше двама синове, две заварени дъщери и съпруга. Тя нямаше никого.
— Как е възможно да кажеш подобно нещо? – очите й плувнаха в сълзи, но Габи не допусна да я победят.
— Защото е вярно. И за двама ни. Всеки път, когато ме видеше, ти щеше да си спомняш болката, която сме ти причинили, случаите, в които не съм могъл да ти помогна. С течение на времето щеше да ме намразиш. – Тя вече бе започнала да го намразва. Той нямаше нищо общо с човека, за когото бе мечтала. Продължаваше да бъде безпомощен, както някога. Нямаше куража да бъде неин баща.
— Как можа да не ми се обадиш толкова години? – попита го Габриела отново и едва се сдържаше да не се разплаче. Вече не се интересуваше какво ще си помисли той за нея. Беше жесток и безразличен и напълно бе пренебрегнал родителския си дълг. У него нямаше капчица обич не само за нея, но вероятно за никой друг. Беше си останал егоист, слаб и точно както преди го управляваше майка й, сега над него властваше жена на име Барбара.
— Какво можех да ти кажа, Габриела? – погледна я с раздразнение. Беше ясно, че не желае повече да е с нея. – Не исках да те виждам. – Колко просто било. Нямаше нищо в сърцето си за нея, вероятно за никой, дори и за красивите деца на снимките. Тя ги съжаляваше и най-вече него заради всичко онова, което той не беше. Та баща й не беше дори личност. Нищо повече от картонена фигурка.
— Някога обичали ли сте ме? Който и да било от двама ви? – попита го, задушаваше я порив за ридание, а той смяташе демонстрирането на чувствата й за отвратително. Изглежда, се измъчваше от тях и Габриела разбра, че би искал тя да изчезне. Ала не му обърна внимание. Беше се решила на тази среща заради себе си, не заради него. Това бе всичко, което възнамеряваше да отнесе в бъдещето. Той не й отговори, а тя го погледна с очи, които го приковаха.
— Зададох ти въпрос.
— Не знам какво съм чувствал тогава. Разбира се, би трябвало да съм те обичал. Ти беше дете.
— Но не достатъчно, за да продължиш да живееш с мен, като ме вземеш със себе си. От теб имам само девет години бащинство. Защо?
— Защото то бе пълен провал. Нещо повече, катастрофа. И ти символизираше катастрофата.
— Аз бях нейна жертва.
— За нещастие – тъжно отбеляза той, съгласявайки се безпрекословно. – Всички бяхме.
— Но ти никога не си попадал в болница. Аз – да. – Бе станала вече безмилостна в преследването на истината и макар срещата да й причиняваше болка, Габриела се радваше, че бе дошла.
— Знам, че ще ни мразиш за постъпките ни към теб. Казвах й го. Ала тя не бе в състояние да се контролира.
— Защо тя ме ненавиждаше толкова много? – и защо ти ме обичаше толкова малко, бе въпросът, който не му зададе. Знаеше, че той не е способен и може би никога не е бил.
Джон Харисън въздъхна и се отпусна назад в коженото си кресло, изглеждаше изтощен.
— Тя ревнуваше от теб. От самото начало. От мига на раждането ти. Мисля, че не бе способна да бъде майка. Когато се ожених за нея, нямах представа за това. А би трябвало да се досетя. – Той не можеше да бъде баща, независимо колко снимки имаше на бюрото си. После я погледна, бързаше да приключи срещата. – Това ли беше, Габриела? Получи ли отговори на въпросите си?
— На повечето – тъжно рече тя, макар сега да си даваше сметка, че някои щяха да останат без отговори. Той просто нямаше качествата на баща. Беше много по-незначителен, отколкото си бе представяла. Може би някъде тайничко в себе си винаги го е знаела, но не е искала да го признае. Може би, както Питър казваше, отговорите бяха вътре в нея.
Баща й стана и я погледна. Не заобиколи бюрото, както тя мислеше. Не протегна ръце, не я прегърна, не се опита дори да я докосне. Стоеше възможно най-далече от нея и макар Габриела вече да знаеше що за нищожество е той, все пак я болеше.
— Благодаря ти, че се обади – с тези думи баща й показа, че срещата е свършила. Натисна копчето на бюрото си, секретарката се появи и отвори вратата на Габриела.
— Благодаря ти – отвърна тя. Повече не го нарече „татко“, нито понечи да го целуне. Нямаше смисъл. Човекът, когото помнеше, бе лош, този, когото видя сега, се оказа отвратителен. Какъвто и да беше, какъвто и да бе за нея в миналото, той вече не й беше баща. Бе се отказал от задълженията си преди четиринайсет години, беше се оттеглил без борба. Това бе съвсем ясно. Бащата, когото тя познаваше, бе умрял в деня, когато ги остави.
Габриела застана на прага, погледна го, искаше да го запомни, после се обърна и си тръгна, без да се сбогува. Нямаше какво да му каже. Всичко бе свършило.
Щом секретарката затвори вратата, Джон заобиколи бюрото, направо бе съсипан. Все едно бе погледнал през прозорец в миналото си, откъдето изплува цялата мъка и тъга. Тя беше красиво момиче, но той не изпитваше нищо към нея. Беше затворил тази врата твърде отдавна и не желаеше повече да я открехва.
Винаги го бе знаел. Опитваше се да не мисли за нея и за погледа й, който го изгаряше като нажежени въглени. Отвори шкафа с напитките, сипа си силно мартини и го изпи, загледан с невиждащ поглед през прозореца навън.