— Обади ми се, щом пристигнеш там – загрижено й поръча Питър, а после разговорът приключи, защото трябваше да се върне при пациентите си.
Тя бе много тъжна, когато се качи горе да приготви куфара си, и както предишната вечер стаята й се стори потискаща. Сякаш в нея витаеше духът на Стив, пълна бе с лоши спомени и отвратителни кошмари. През нощта не можа да спи, мислеше за пътуването до Сан Франсиско, но й се стори твърде далече да слиза четири етажа, за да се обади на Питър, затова остана в леглото в очакване да се разсъмне.
Когато тръгна, всички в къщата спяха, Габриела остави бележка на госпожа Бослицки, в която й обясняваше къде отива. „Заминавам за Сан Франсиско да се срещна с майка ми.“ Ако майка й бе като всички останали, посещението й би било приятна изненада.
Полетът до Сан Франсиско премина гладко, тя взе автобус до града, носеше малък куфар с багаж само за един ден. Изненада се, че е доста студено, макар да бе август. Духаше вятър, денят бе мъглив, което според всички било типично за лятото в Сан Франсиско.
Отби се пътьом да хапне, а после позвъни на номера, който й бяха дали, сетне изведнъж си даде сметка колко глупаво постъпи, че първо не се обади от Ню Йорк. Ами ако бяха заминали на почивка? Ала насреща чу запис, че този телефон не работи. Не знаеше какво да предприеме. Взе такси и отиде на адреса, ала когато позвъни на вратата, й казаха, че хора с такива имена не живеят там. Беше готова да се разплаче, но шофьорът на таксито й предложи да спрат до някоя телефонна будка и да се обади на информация. Знаеше само, че майка й се бе омъжила преди години за човек на име Франк Уотърфорд. Тя си го спомняше смътно като хубав мъж, който никога не разговаряше с нея. Сега обаче щеше да му се наложи. Габриела прие предложението на шофьора и то се оказа уместно. Франк Уотърфорд живееше на Двайсет и осмо авеню, в район, който шофьорът назова Сийклиф.
Габи набра номера, който бе получила от информацията. Обади се някаква жена, но гласът не беше на майка й. Тя попита за госпожа Уотърфорд и й беше обяснено, че семейството е излязло и ще се прибере в четири и половина. Трябваше да се помотае около час и се чудеше дали пак да се обади, или направо да отиде, накрая реши да се яви лично на адреса. Точно в четири и половина пристигна пред къщата, където в алеята бе паркирана сребриста лимузина „Бентли“.
Габриела държеше в едната ръка багажа си, с другата позвъни на вратата. Носеше същия очукан картонен куфар, с който бе напуснала манастира. Вярно, че през последната година гардеробът й се бе обновил, но пътната чанта бе в окаян вид.
— Моля? – портата отвори жена в жълт кашмирен пуловер. Носеше перлена огърлица, беше с руса коса, поддържана с боя, изглеждаше около петдесет и пет годишна. Гледаше Габриела сърдечно. — Мога ли да ви помогна? – Габи приличаше на избягало от родителите си момиче с разрошената от вятъра руса коса, сините очи и куфара и човек не би й дал двайсет и три години. Жената, която отвори, нямаше представа коя е тя, а Габриела вежливо попита за госпожа Уотърфорд и се вцепени, когато дамата я увери, че това е самата тя. Изглежда, се бе озовала на погрешен адрес, където живееха други госпожа и господин Уотърфорд. – Съжалявам – учтиво рече жената, а Габриела тъкмо обясняваше, че търси майка си, когато на вратата се появи висок добре сложен мъж с прошарена коса. Тя позна Франк Уотърфорд, беше го видяла за последен път преди тринайсет години.
— Какво става? – загрижено попита той, после зърна момичето с куфара, което стоеше на прага. Изглеждаше объркана, но безопасна.
— Тази млада дама търси майка си – обясни вежливо съпругата му, — само че е попаднала на грешен адрес. Опитвах се да й помогна.
— Габриела? – възкликна той, намръщен притеснено. Беше чул Елоиз да изговаря името й и все още го помнеше, макар почти да не я беше виждал, а и тя изглеждаше доста различно. Беше пораснала.
— Да – кимна Габи. – Господин Уотърфорд? – Той й се усмихна, доста се изненада, че я вижда. — Търся майка си. – Двамата съпрузи се спогледаха, сега вече жената я бе разбрала. – Доколкото схващам, тя не живее тук.
— Така е — вежливо отвърна той. — Защо не влезеш за миг? — Изглеждаше много по-щастлив от баща й, че я вижда и й се струваше доста по-мил. Поканиха я да остави багажа си и тя влезе с тях в дневната. Той й предложи питие, а Габриела го увери, че би желала само чаша вода, и дамата с русата коса отиде да й донесе.