Това наистина бе изумителна история. Всички я бяха забравили, погребали я бяха в миналото и майка й, и баща й. Тя наистина бе изоставена от тях.
После Габриела разказа на семейство Уотърфорд истината, какво й е причинявала майка й, как баща й я оставял да вилнее безнаказано, за побоите, болничните престои, синините, омразата, обвиненията. Историята й бе дълга и й трябваше доста време, за да я разкаже, когато завърши, и тримата плачеха, Франк Уотърфорд държеше ръката й, а съпругата му, Джейн, я бе прегърнала през раменете. Това бяха най-милите хора, които бе срещала, и Габи бе сигурна, че майка й не бе го заслужавала ни най-малко. Тя просто бе извадила късмет, а той бе платил висока цена за удоволствието да има компанията й. Когато говореше за нея, все още настроението му падаше, така беше и с Габи.
— Много исках да я попитам – започна тя през сълзи – защо никога не ме е обичала. – Това бе за нея ключът към всичко. Окончателният отговор. Но сега никога вече нямаше да разбере. Какво имаше у нея, та не можеха да я обичат? У нея ли бе причината, или в тях? Сякаш бе очаквала майка й да й се извини, да я моли за прошка, да й каже, че я е обичала, но не е знаела как да го покаже. Всичко друго би било по-добре от дивата омраза, пред която се изправяше като дете и която бе виждала в очите й в продължение на десет години, преди да я изостави. Ала сега нямаше кого да попита.
— Отговорът е много прост, Габи – отвърна Франк, като изтриваше очите си от сълзите. – Тя не е била способна да обича никого. Нямало е какво да даде. Съжалявам, че говоря лошо за мъртъв човек, но Елоиз бе лоша до мозъка на костите си и зла като змия. У нея имаше нещо не наред. Никое човешко същество не би могло да е толкова противно. Винаги съм смятал, че вината е моя. През първите пет години от брака ни се заблуждавах, че отговорността нося аз, че с нещо съм я разочаровал, не съм бил достатъчно добър или съм я провалил. А после си дадох сметка, че това няма нищо общо с мен. Вината изцяло бе нейна. И ми стана много по-лесно. Просто я съжалявах, но с нея бе трудно да се живее. Онова, което ти е причинила, е непростимо, а ти ще носиш белезите от поведението й до края на живота си. Ще трябва да решиш дали си способна да й простиш, или просто й обърни гръб, както тя на теб, и я забрави. Ала какъвто и да е изборът ти, трябва да знаеш, че поведението й няма нищо общо с теб. Всяко друго човешко същество, освен двамата ти родители би те обичало. Просто си имала лош късмет. Попаднала си на лоши родители. Може би този отговор ти се вижда твърде елементарен, но мисля, че това е истината. Тя бе ужасна личност. Бе лишена от нещо много важно. Дори сега да беше тук, нямаше да може да ти отговори. От първия ден, в който съм я срещнал, никога не е изпитвала обич към никого. Беше много красива и в началото – дори твърде забавна, но за кратко. Злобата й излезе наяве веднага щом се оженихме. И не стихна. Това няма нищо общо с теб, Габи. Попаднала си на неподходящо място, в неподходящо време и на погрешната опашка за родители.
Това ли било, запита се тя. Нима е толкова просто? Ала докато го слушаше, разбра, че е самата истина, онова, което я бе сполетяло, нямаше нищо общо с нея и никога не бе имало. Габриела получи отговора, който търсеше. Всичко се свеждаше до житейска злополука, каприз на природата, сблъсък на две планети, които никога не е трябвало да съществуват заедно една до друга, а тя бе хваната в капана на експлозията им. Не можеше да има отговор на въпроса защо майка й не бе я обичала. Елоиз Харисън Уотърфорд не бе обичала никого през целия си живот. В сърцето й нямаше обич, която да може да дари дори на собствената си дъщеря. Сега, докато слушаше Франк, Габи се чувстваше странно спокойна. Знаеше, че най-сетне е стигнала до края на пътя и може да се върне у дома. Пътуването бе продължило цели двайсет и три години и вече трябваше да приключи. При други хора това отнемаше повече време. Но тя бе достатъчно смела, за да се изправи лице в лице с мъчителните въпроси. Защото искаше да узнае отговорите. Имаше куража да премине през сурови изпитания, за да стигне края. Трудностите я съпровождаха по целия път и бяха от най-различен характер. Габриела обаче бе силна. И вече бе сигурна в това. Вече не можеха да я наранят. Бе превъзмогнала омразата и безразличието на родителите си.