След като Габриела взе такси до летището, Франк сподели с жена си колко съжалява за нея, за това, че в детството животът й е бил ад. Обвиняваше се, че не е сторил нищо, осъждаше Елоиз, задето се бе държала чудовищно. Поради това сега искаше да направи всичко възможно Габи да се чувства добре. С радост отбеляза, че е много разумно момиче. Според него беше забележително, че е оцеляла след всички премеждия.
— Тя е чудесно момиче – обобщи той пред Джейн и съпругата му се съгласи с него, а по времето, когато излязоха в градината да се полюбуват на изгледа, който им носеше голяма наслада, самолетът на Питър се приземяваше на летището.
≈ 26 ≈
Колелата докоснаха пистата пред погледа на Габриела. Очакваше Питър с вълнение, но беше и малко нервна. В болницата бяха разговаряли много, ала всъщност не бе го виждала в друга обстановка. Струваше й се трудно да повярва, че допреди три дни е била в болницата. Оттогава се бяха случили доста неща, призраците почиваха вече спокойно. Беше изпълнена с радост, че той идва. Двамата щяха да останат у семейство Уотърфорд за почивните дни, после Питър трябваше да се върне на работа, а тя – към задълженията си в книжарницата.
Стоеше леко встрани, когато той слезе от самолета и едва не я подмина. Имаше целеустремен вид, на лицето му мигом се появи широка усмивка, щом тя пристъпи към него и го изненада. Загледа се в сините очи и русата й коса и се преизпълни с непреодолимо желание да я целуне. Вместо това я прегърна през раменете и двамата тръгнаха бавно към изхода. Габи бъбреше непринудено за случилото се тук, за разкритията, които бе направила, а в очите й се четеше щастие, каквото никога не бе съзирал в тях. Бяха все тъй дълбоки и това бе първото, което го бе привлякло, но тя вече не изглеждаше така измъчена. След малко, заслушан в думите й, той спря, погледна я и се усмихна, защото бе невероятно щастлив, че я вижда.
— Липсваше ми. Травматологията не е същата без теб. – Нищо не беше същото без нея. Питър умираше от притеснение, откакто бе заминала за Калифорния.
— И ти ми липсваше, Питър. – Тя му се усмихна с очите на жена. Проницателни очи, със сила и смелост в погледа, очи, които вече не се страхуваха да го видят. – Благодаря ти, че дойде.
— Аз ти благодаря, че дойде в травматологията. – И задето бе оцеляла, задето бе оживяла след всички грозни премеждия в живота си, за да попадне в неговото отделение. Той я бе чакал, от години не знаеше какво е щастие. През цялото това време не бе имало човек, когото да обича, никой, който да му допада, който да има смелостта да бъде до него, а тя олицетворяваше всичко това. Габи не се боеше от нищо, или ако изпитваше страх, щеше да е до нея и да й помага да преодолява препятствията. Точно както би постъпила и тя. И двамата бяха хора, достатъчно смели, за да отговарят за постъпките си, да преследват целите си, да се подкрепят. И двамата бяха стигнали дотук по изтощителни пътища. Пътуването не бе леко за тях, особено за Габи. Всъщност тя бе истинският герой в пиесата, беше отишла до пъкъла и се бе върнала, бе оцеляла, а сега му се усмихваше с куража, който бе насъбрала за целия си живот. Сенките си бяха отишли.
Той взе ръцете й в своите и ги хвана здраво, после бавно продължиха към изхода. Неговият багаж бе пътната му чанта, преметната през рамо, тя притежаваше свободата си. Нямаха никакви специални ангажименти, нямаше за къде да бързат. Разполагаха с време, с един цял живот, нямаше да ги преследват никакви призраци. Сега се нуждаха единствено един от друг и от време, за да се наслаждават. Габриела не търсеше отговори. Вече бе свободна.
Когато излязоха под августовското слънце ръка за ръка, той я погледна, а тя се засмя. Всичко изглеждаше безкрайно лесно. Пътят, по който Габи бе стигнала дотук, беше мъчителен и понякога й изглеждаше безкраен. Ала сега, в подножието на планината пред тях, не й се стори толкова трънлив. Бе преживяла достатъчно трудности. Достатъчно дълго време. Ала вече независимо къде се намираше, тя знаеше, че е у дома.
Danielle Steel – The Long Road Home (1998)
Даниел Стийл – Дългият път към дома
Американска
Превод: Боряна Семкова-Вулова
Корица: Тотко Кьосемарлиев
Издател: „Хемус“ (2001)
ISBN 954-428-178-9
Обработка: MiroD54
