— Няма проблем, татко, не съм гладна. – Очите й бяха големи и по-тъжни от обикновено. Той се успокояваше, че сигурно е много уморена. Не пожела да обърне внимание на непохватните й сковани движения, все още на места косата й бе сплъстена от кръвта, а устните й бяха силно подути. По-лесно му бе да се самозаблуждава и така бе от самото начало.
— Ела, ще ти направя палачинки. – Държеше се така, сякаш трябваше да й се подмазва за нещо. Все едно знаеше за случилото се, а и той никога не бе твърдял, че не знае. Ако си позволеше обаче да мисли за това, което й бе причинила Елоиз, щеше да се чувства ужасно виновен.
Джон влезе бавно в стаята и видя, че Габриела е с пуловер върху роклята. Това обикновено бе знак, че тъничките й ръце са били ужасно насинени и тя предпочиташе да не ги показва. Той винаги разбираше защо е облечена така, но никога не признаваше. Макар и седемгодишна, дъщеря му си даваше сметка, че трябва да се крие, за да не обижда родителите си, особено майка си, с външните знаци за своята „лошотия“. Баща й не я попита дали не е настинала, нито защо е облечена така. Понякога дори се налагаше да сложи пуловер, риза с дълъг ръкав или шал на плажа по същата причина. Никой обаче не казваше нищо, просто й позволяваха да го прави. Това беше безмълвна клетва, мълчаливо споразумение помежду им.
— Къде е Мередит? – попита я баща й и огледа стаята, в миг осъзнавайки, че куклата я няма. Тя винаги беше близо до Габриела, а този път той изобщо не я видя.
— Тя умря – Габриела сведе поглед, отново се опита да не заплаче, помисли си за звука, който куклата издаде, когато майка й я размаза в стената. Това бе звук, който знаеше, че никога няма да забрави, гледка, за която нямаше никога да й прости. Мередит бе нейното бебе.
— Какво означава това? – попита той невинно, а после почти моментално се отказа и реши да не задава повече въпроси. – Слез долу да хапнеш нещо, мила. Имаме още час, преди да отидем на черква, разполагаме с достатъчно време за закуска – любезно я подкани и забърза надолу, спасил се с облекчение от напрежението, което се четеше в очите й, от необятната тъга, която прозираше в тях. Сега вече бе сигурен, че в негово отсъствие е станало нещо, но той не искаше да пита и да узнава подробностите. Днешният ден не бе по-различен от другите. Джон изобщо не желаеше да разбира какво се е случило, след като не е бил принуден да види. Дори тогава не дръзваше и не предприемаше нищо.
Габриела тихо слезе едва-едва по стълбите, стъпало по стъпало, с мъка си поемаше въздух, беше се вкопчила в парапета. Глезенът я болеше, ръцете и главата също, имаше чувството, че са счупени не само две, а всичките й ребра. Сякаш се разпадаше от силната болка, докато се настаняваше внимателно на мястото си на масата. Беше сложила чаршафите си в торбата с дрехите за пране, а преди това внимателно бе изплакнала измокрените части, беше сменила спалното си бельо и си мислеше, че има шанс майка й изобщо да не открие „престъплението“ й от предишната вечер. Надяваше се с цялото си същество Елоиз да не разбере.
— Закъсняваш – отбеляза майка й, без да вдигне поглед от вестника.
— Съжалявам, мамо – прошепна Габриела. Когато говореше, я болеше най-силно, ала тя знаеше какво ще стане в случай, че не отговори.
— Ако си гладна, сипи си чаша мляко и си препечи филия. – Детето замълча, не искаше отново да става, но без да каже и дума, баща й приготви закуската, а в момента, в който майка й разбра, вдигна очи и го стрелна недоволно. – Винаги я глезиш. Защо правиш това? – Тя го гледаше критично, ядосана заради постъпки, които нямаха нищо общо със закуската за Габриела. Ала Елоиз ненавиждаше случаите, в които той се грижеше за нея или правеше някакъв мил жест.
— Неделя е. – Като че това обясняваше поведението му. – Ти искаш ли още една чаша кафе?
— Не, благодаря – сопна се тя. – Отивам да се обличам за черква. Ти също. — Тя погледна гневно Габриела. Ала мисълта да сваля и да слага наново пуловера и дрехите си докара детето почти до плач, защото то знаеше какви болки ще трябва да изтърпи. – Искам да се облечеш в розовата рокля с воланите и си сложи подходящ пуловер. – Указанията бяха ясни и ако не ги изпълнеше, щеше да има наказание. – Освен това остани в стаята си, докато станем готови за тръгване. Опитай се междувременно да не се изцапаш, както обикновено. – Габриела кимна и тихо напусна масата момент по-късно, без да закуси. Знаеше, че днес ще й трябва повече време от обичайното, за да изпълни заръките на майка си. А баща й я наблюдаваше, без да каже дума. Това бе мълчаливото съучастие помежду им.