Тя се запъти бавно по стълбите нагоре, беше й много по-трудно, отколкото на слизане, но най-сетне се добра до стаята си и потърси в гардероба роклята, която майка й бе поръчала да си сложи. Намери я без усилие, ала обличането беше крайно мъчително. Отне й почти цял час, докато си нагласяше роклята, се мръщеше от болка и триеше сълзите си, които се лееха свободно. Пуловерът бе последната капка, която препълни чашата през този отвратителен предобед. Ала когато баща й дойде да я повика, тя бе облечена и бе седнала да ги чака, последва Джон по стълбите, сложила си бе черни лачени обувки и бели къси чорапи, розовата рокля с воланите и подходящ пуловер. Изглеждаше както винаги, като малък ангел.
— Господи, да не би да си се ресала с нож и вилица? – попита гневно майка й, когато я видя. Същата сутрин не беше в състояние да вдигне ръцете си и да се среши. И наивно се надяваше майка й да не забележи.
— Забравих – бе единственото нещо, което й хрумна да каже, и поне Елоиз не можеше да я обвини, че лъже. Най-малкото не й се наложи да се преструва.
— Върни се горе, среши се и си сложи розовата сатенена панделка. – Очите на Габриела се напълниха със сълзи и за пръв път баща й се притече на помощ. Извади гребен от джоба на сакото си и вместо да й го даде, сам среса копринените къдрици и само след минута тя изглеждаше чудесно. Кръвта вече бе засъхнала и той се направи, че не я забелязва.
— Няма нужда от панделка – каза лаконично на жена си, а Габриела го погледна с благодарност. В тъмния си костюм, бяла риза и вратовръзка в синьо и червено той изглеждаше по-хубав от всякога. Майка й бе облечена в сив вълнен костюм с кожа около врата, малка елегантна черна шапка с воалетка и бели кожени ръкавици, които, както винаги, блестяха от чистота. Носеше черни кожени обувки и черна чанта от крокодилска кожа. Приличаше на модел от списание, но в същото време Габриела виждаше, че както обикновено тя е много ядосана. Все пак Елоиз реши да не спори с Джон за панделката. Просто не си струваше.
За малко да закъснеят за черквата, но пристигнаха навреме с такси и заеха местата си, Габриела бе настанена между двамата си родители. Знаеше много добре защо е така. В момента, в който майка й намереше поведението й за неодобрително или ако се поместеше дори на милиметър, Елоиз щеше да стисне крака и ръката й до синьо или да я ощипе под роклята.
Габриела полагаше неимоверни усилия да не помръдне, движенията й този ден бяха затруднени, едва дишаше заради болката в ребрата. През по-голямата част от службата бе почти в несвяст. Майка й седеше със затворени очи, очевидно се молеше напълно съсредоточено. От време на време ги отваряше и поглеждаше Габриела. Ала за щастие тази неделя, извърнеше ли се към детето, го виждаше да седи напълно неподвижно, защото то бе притаило дъх, за да избегне болката в ребрата.
После Габриела последва родителите си навън, а те се смесиха с миряните и побъбриха с приятели. Няколко души направиха комплимент на момиченцето колко е хубаво, ала Елоиз не обърна внимание нито на думите им, нито на детето. Всеки път, когато представяха Габриела на някой, когото не познаваше до този момент, тя бе принудена да се здрависва и да прави реверанс. Като се има предвид какво бе преживяла предишната нощ, това бе немалък подвиг за нея, ала тя разбираше, че няма избор, и се стараеше да бъде изрядна.
— Какво съвършено дете! – каза някой на Джон и той се съгласи, докато Елоиз се престори, че не чува. Тя очакваше от Габриела да бъде именно съвършена. А момиченцето правеше всичко възможно, за да оправдае очакванията на майка си, макар днес да му беше много трудно.
Стори й се, че минаха часове, преди да си тръгнат от черквата, после отидоха в „Плаза“ да обядват. Свиреше музика, поднесоха им сандвичи за чай в елегантни сребърни подноси. Джон поръча на Габриела горещо какао. Сервираха й го с цяла купа разбита сметана и очите на детето светнаха от удоволствие, но в този момент Елоиз се протегна, взе купата и я сложи в противоположния край на масата.
— Това не, Габриела, не е здравословно. Няма нищо по-противно на този свят от дебелите деца. – Момиченцето изобщо не бе застрашено от напълняване и тримата го знаеха. Тя приличаше на едно от онези гладуващи деца в бедните страни, които се споменаваха често, когато се мръщеше на яденето. Въпреки това не й бе разрешено да се докосне до разбитата сметана. А тя съзнаваше по-добре от всеки друг, че е така, защото не я е заслужила. Предишната нощ бе влудила майка си. В съзнанието й нямаше съмнение, че бурните събития бяха вероятно по нейна вина, независимо че не разбираше много-много защо.