Останаха в „Плаза“ до късен следобед, поздравяваха приятели и разглеждаха непознатите посетители. Това място бе доста интересно и бе съвсем нормално Габриела да го намира за забавно, но днес не беше така. Болеше я много силно и изпита облекчение, когато най-сетне си тръгнаха към къщи. Баща й вече бе излязъл навън да намери такси и тя изостана малко, движеше се бавно и наблюдаваше как майка й преминава с елегантна походка през фоайето. Както винаги, я съпроводиха любопитни погледи, а Габриела не откъсваше очи от нея, изпълнена със страх и безмълвна омраза. След като бе толкова красива, защо не можеше да бъде също и добра? Това бе една от онези загадки, на които знаеше, че никога няма да намери отговор. Тя излезе от хотела, погълната от тази мисъл, спъна се и леко настъпи връхчето на едната кожена обувка на майка си. Трепна вътрешно, а майка й реагира мигновено. Спря, погледна дъщеря си с презрение и посочи обувката, раздирана от мълчалива ярост.
— Оправи я – изръмжа тихо и в миг заприлича на дяволско изчадие, поне на Габриела й се стори така. Майка й сочеше обувката с такъв диктаторски жест, че би удивила всеки, който я чуе, но както обикновено, никой не забеляза.
— Съжалявам, мамо. – Очите й бяха бездънни ями, пълни с мъка и тъга.
— Направи нещо – изръмжа пак майка й, но Габриела не носеше нищо, с което да изтрие обувката, затова започна да я чисти енергично с пръсти, за да махне ужасното прашно петно. Помисли си дали да не използва роклята си, но това щеше да вбеси още повече майка й… или пък да опита с пуловера… Би трябвало да има нещо подръка, ала нямаше. Нито кърпичка, нито салфетка. Затова направи всичко възможно да премахне праха с подвижните си малки пръсти. Отблизо й се виждаше, че мръсотията е отстранена, но Елоиз не повярва на думите й. Накара я да бърше обувката отново и отново, коленичила на уличната настилка пред хотела. – Никога друг път не прави това. Разбра ли? – грубо сгълча тя Габриела и детето отправи безмълвни благодарствени молитви към Господ, че е успяла да изчисти петното. В противен случай майка й пак щеше да я бие, а може би не й се бе разминало. До края на деня имаше още много време. След това се качиха в таксито, за да се приберат, и с всеки изминал момент Габриела усещаше все по-силна болка. Тя бе бяла като платно, ръцете й трепереха, когато ги притисна към гърдите си с надеждата, че майка й няма да забележи. По неизвестна причина обаче Елоиз бе в добро настроение и макар да се държеше лошо с детето, като се имаше предвид сцената от предишната нощ, бе невероятно любезна със съпруга си. Не бе поискала извинение, никога не го правеше. Не намираше това за необходимо. Според нея свадата им предната вечер бе изцяло по негова вина и тя нямаше нито за какво да се извинява, нито какво да обяснява.
Изпрати Габриела в стаята й почти веднага, след като се прибраха. Не обичаше да я вижда да се размотава из къщата без конкретен повод. Предпочиташе да бъде затворена в малко пространство, седнала на стол в стаята си, лишена от възможност да създава неприятности. А Габриела искаше точно това – да не я провокира повече. Затова отиде в стаята си и остана там. Нямаше какво да прави, ала толкова я болеше, че не би могла да свърши нищо, дори да поискаха нещо от нея. Седеше и мислеше за Мередит, куклата, която бе умъртвена предишната нощ. Тя истински й липсваше. Мередит бе единствената й приятелка, нейната довереница, сродна душа. А сега си нямаше никого.
Все още мислеше за нея, когато дочу смях откъм коридора и с изненада установи, че това са гласовете на родителите й. Майка й рядко се смееше, но на Габриела й се стори, че сега смехът й бе жизнерадостен като на момиче. Гласовете им заглъхнаха и тя долови как вратата на спалнята им се затръшва. Нямаше представа какво става там и се запита дали двамата не се бият. Но гласовете им не даваха основание за такива мисли – струваха й се щастливи, смееха се, кикотеха се. Сигурно щяха да се появят в един момент, най-малкото, за да я нахранят.
Привечер те още не бяха излезли от стаята си и тя разбираше, че не бива да прави нищо. Не можеше да почука на вратата, нито да разговаря с тях през нея. Не бе възможно да поиска обяснение защо я пренебрегват, нито защо са я оставили на самотек и не са й сервирали вечеря.
Тази вечер родителите й изобщо не се появиха. Те бяха постигнали временно примирие и го изживяваха насаме в спалнята си. Елоиз му бе простила за предишната вечер, нещо, което бе рядкост, и Джон бе озадачен, но тя изглеждаше толкова красива през деня, че го привлече неудържимо. Това, заедно с изпитите няколко питиета в „Плаза“ на обяд, го размекна и той прие жената, към която по принцип изпитваше отвращение. По някаква причина и двамата се бяха отпуснали. Но нищо от новопоявилото се топло чувство не се отнасяше до тяхната дъщеря. Джон, както и Елоиз, си даваше сметка, че това е временно примирие, ала все едно бе забавно, колкото и кратко да бе. А Елоиз реши да не разваля хубавия им момент в леглото, като го прекъсне, за да храни Габриела.