Детето знаеше, че може да слезе долу. Имаше още останала храна от приема предишната вечер, но нямаше представа какво ще последва, ако дръзне да я докосне. По-добре беше да си стои в стаята и да чака. Сигурно нямаше да се забавят много. В крайна сметка те само разговаряха на затворена врата. Но когато стана шест часа, а после седем, осем, девет и накрая – десет, на нея й стана ясно, че е била забравена. Затова си легна, благодарна, че денят е минал и нищо особено не й се е случило. Разбира се, все още имаше време, нали така бе станало предната нощ, ако баща й ядосаше майка й с нещо или излезеше и я изоставеше, както правеше често, независимо дали тя го заслужаваше, или не. Всичко бе възможно и Габриела не би се учудила, ако отново трябваше да плати за неговите слабости и провали. Ала този път не се случи нищо. Той не отиде никъде, двете влюбени птички останаха в спалнята си, а Габриела накрая заспа гладна в своята стая.
≈ 4 ≈
Вече деветгодишна, след като бе оцеляла след повече от две години неописуемо поведение от страна на родителите си, Габриела намери убежище, в което можеше да избяга от тях. Пишеше стихотворения, разкази, писма до въображаеми приятели. Беше започнала да си гради свят, където поне за час-два родителите и мъченията сякаш изчезваха. Разказваше за щастливи хора, които живеят на хубави места и им се случват прекрасни неща. Никога не пишеше за семейството си, нито за тормоза, който майка й продължаваше да упражнява, когато изпаднеше в лошо настроение. Писането бе единственото й бягство, едничкото й средство за оцеляване. То бе временно отърсване от жестокия свят, въпреки че привидно тя живееше при завидни условия. Ала Габриела знаеше, че нито къщата в луксозния квартал, нито размерът на дохода на баща й или знатните семейства, от които произхождаха майка й и баща й, могат да я закрилят от онези реалности, които за други хора са просто нощни кошмари. Елегантността на майка й, хубавите й бижута и красивите дрехи, които висяха в гардероба й, не означаваха нищо за Габриела. Тя разбираше много по-добре от мнозина значението на живота и горчивите противоречия в своето съществуване. Твърде рано детето бе прозряло какво е важно и какво не. За нея любовта означаваше всичко, тя мечтаеше, мислеше и пишеше за нея. Това бе единственото нещо в живота й, което напълно й се изплъзваше.
Хората продължаваха да говорят колко е хубава, колко добре се държи, колко е безупречна, как никога не прави бели и не отвръща невъзпитано на родителите си. Същото бе и впечатлението на учителите й, приятелите на майка й и баща й коментираха красивата й коса, големите й сини очи, мълчаливостта й. Бележките й бяха отлични и макар преподавателите да съжаляваха, че рядко чуват гласа й в клас, защото отговаряше само когато задаваха въпрос конкретно на нея, тя без съмнение бе много напреднала в сравнение с връстниците си. Непрекъснато четеше, беше се научила рано. Точно както и писането, книгите я пренасяха в друг свят, отдалечен на светлинни години от нейния. Обичаше да чете и сега, когато майка й искаше да я измъчва, изхвърляше книгите и й вземаше моливите и хартията. Безпогрешно се ориентираше какво е най-ценно за Габриела и препречваше всичките й пътища за бягство. Ала когато това се случеше, момичето оставаше да седи замислено и замечтано. Макар родителите й да не забелязваха, те не бяха вече в състояние да стигнат до душата й. А по причини, които самата тя не можеше да открие, инстинктивно усещаше, че е в състояние да оцелява във всякаква ситуация.
Често Елоиз я караше да помага в кухнята, да търка, да мие чинии или да лъска среброто. Оплакваше се, че Габриела продължава да е невероятно разглезена и затова е длъжна пред родителите си да бъде полезна с нещо в къщата. Переше дрехите си, сменяше спалното си бельо, чистеше стаята си, сама се къпеше и обличаше. Нито за миг не й позволяваха да мързелува, за разлика от другите деца на нейната възраст, които играеха с часове навън или у дома, даваха им книги и играчки, за да ги забавляват. Животът на Габриела продължаваше да е постоянна битка за оцеляване и колкото по-голяма ставаше, толкова по-често и по-високо се вдигаше залогът, а правилата се променяха всекидневно. Най-голямото й умение бе да разгадава заплахите на майка си, да определя моментното й настроение, да се старае постоянно да не я дразни, да прави всичко възможно да не си навлича гнева й.