На Коледа Елоиз изобщо не излезе от стаята си. Джон бе отишъл някъде предния ден и не се върна до късно през нощта на празника. Тази година нямаше коледно дърво, украсено с лампички и играчки. Нямаше подаръци за никого. Единственото, което Габриела хапна в празничната вечер, беше сандвич с шунка, който сама си приготви. Мина й през ум да предложи нещо на майка си, но се страхуваше да почука на вратата на стаята й или да привлече вниманието върху себе си. Струваше й се по-разумно да остане сама и да стои далеч от нея. Знаеше колко ядосана е майка й, че баща й го няма, особено на Коледа. Вече бе деветгодишна и й беше по-лесно да разбира какво се е случило, макар да не й бе съвсем ясно откъде идеше омразата между родителите й. Очевидно имаше нещо общо с онази жена на име Барбара и несъмнено с нея самата. По думите на майка й винаги тя е била причината за недоразуменията им. Габриела схващаше това твърде добре.
Когато Джон се прибра вкъщи късно през коледната нощ, се разрази спор, който не остана скрит зад вратата на спалнята им. Родителите й се преследваха из къщата, крещяха и се замеряха с разни неща, чупеха други. Баща й казваше, че не издържа повече, майка й го заплашваше, че ще убие и двамата. После Елоиз го зашлеви, а Джон й отвърна за пръв път, откакто бяха заедно. Ала Габриела инстинктивно усещаше, че когато свадата им приключи, тя ще опере пешкира. За пръв път от много време си пожела да има безопасно място, където да се скрие, място, където да намери защита и хора, към които да се обърне. Нямаше си обаче никого и си даваше сметка, че не й остава нищо друго, освен да чака и да разбере какво се е случило. От години се беше убедила, че в нейното изпълнено с рискове съществуване нямаше закрилници и спасители.
Накрая баща й напусна къщата и тогава майка й се сети за нея. Габриела бе напълно подготвена за нападението й, когато тя се нахвърли върху нея като огромна, настръхнала от злоба черна птица. Косата й бе разпусната и се развяваше зад нея. Юмруците й бяха силни и безмилостни. Още в първия миг Габриела усети остра болка в ухото, пронизване в главата, а после ударите се посипаха върху гръдния и кош, след което майка й започна да налага единия й крак с масивния свещник. Габриела бе сигурна, че ще я халоса с него по лицето или главата, но по чудо тя не го стори. След първоначалния шок изпадна в несвяст. Елоиз бе по-ядосана от когато и да било, а детето осезателно чувстваше, че всяко негово действие или дума може да му струва живота.
Момичето не правеше нищо, за да възпрепятства ударите, които се сипеха върху него тази нощ. Габриела просто чакаше, както винаги, бурята да отмине. Когато най-сетне всичко свърши и майка й я захвърли на пода, тя нямаше сили да допълзи до леглото. Остана там, на границата между живота и смъртта, изненадана, че нищо не я болеше. Този път не усещаше нищо и цяла нощ виждаше край себе си ореол. По едно време дори й се стори, че чува гласове, но не разбра какво точно казваха. Едва на сутринта тя осъзна, че някой наистина й говори, гласът бе познат, ала подобно на гласовете през нощта, тя не различаваше думите. Дори не разбра, че това е баща й. Не съзря сълзите му, не чу ужасения му вик, когато видя какво й е сторила Елоиз. Габриела лежеше в локва кръв, косата й бе се сплъстила и прилепнала за главата, очите й бяха изцъклени и невиждащи, от вътрешната страна на единия й крак зееше огромна рана. Джон искаше да повика линейка, но се страхуваше. Затова, без да чака да разговаря с Елоиз, зави Габриела в одеяло, взе я на ръце и забърза навън да хване такси. Когато пристигна в болницата, той изобщо не бе сигурен, че тя още диша, но се втурна вътре и я положи на една празна носилка на колела, започна да вика за помощ през сълзи и обясни, че детето е паднало по стълбите. Тази версия звучеше правдоподобно, като се имат предвид тежките травми, затова никой не го разпитва повече. Сложиха кислородна маска на малкото й бледо лице и подтичвайки, подкараха носилката, заобиколена от сестри с разтревожени лица, а Джон стоеше и гледаше след тях с невярващи очи.
Няколко часа той седя като парализиран и едва в четири следобед лекарите дойдоха при него и го увериха, че тя ще оживее. Имаше сътресение на мозъка, три счупени ребра, спукано тъпанче на ухото и сериозна рана на единия крак. Ала вече бяха зашили раната, бяха превързали гръдния й кош заради ребрата и след неколкодневен престой най-лошото щеше да е отминало. Попитаха го според него колко време е изтекло от падането й до момента, в който я бе намерил, и той отвърна, че вероятно са били няколко часа, макар да призна, че не е сигурен кога е „паднала“. Не им каза, че е бил извън дома си.