— Ще се оправи – увери го млад интернист, а сестрите обещаха да се погрижат добре за нея. Надзърна да я види, но тя спеше и той си тръгна. Чувстваше се замаян, докато пътуваше с таксито към къщи, не знаеше какво да направи. Нямаше представа как да спре Елоиз, как да сложи край на всичко това, как да постъпи другояче, а не просто да избяга. Поне сега Габриела бе в добри ръце. Направо бе чудо, че бе оцеляла след побоя предишната нощ.
Джон влезе в къщата, изпълнен с безпокойство, и когато се качи горе, с облекчение установи, че Елоиз я няма. Не знаеше къде е, а и истината бе, че не го интересуваше. Отиде в библиотеката и си сипа силно питие, после седна да чака, дори не беше сигурен какво трябва да й каже, когато се срещнат. Наистина, какво можеше да й каже? Тя не бе човешко същество. По-скоро бе някакво животно, създание от друга планета, машина, която унищожаваше всичко, до което се докоснеше. Питаше се как е възможно някога да я е обичал, как е могъл да се заблуждава, че може да му е съпруга или майка на детето им. Не искаше нищо друго, освен час по-скоро да избяга колкото е възможно по-далеч от нея. Страстно желаеше тази нощ да бъде с Барбара, но не смееше. Знаеше, че е длъжен да изчака Елоиз, да се изправи срещу нея, макар и за последен път. Трябваше да го направи сега.
Тя се прибра малко след полунощ, облечена в тъмносиня вечерна рокля, и когато той я погледна, си помисли, че прилича на кралица на злото. Кралицата на мрака. Елоиз видя в какво състояние е съпругът й, който се бе излегнал на дивана, и го изгледа с нескрито презрение.
— Колко се радвам, че си ни дошъл на гости, Джон – ледено надменно го приветства тя и той усети неприязънта й въпреки многото питиета, които бе погълнал. – Изглеждаш добре. На какво дължа честта? Да не би Барбара да е извън града или обслужва някой от другите си клиенти? – Елоиз пристъпи бавно в стаята, полюшваше в ръка малка чантичка, обсипана с мъниста, и той усети непреодолимо желание да плисне питието си в лицето й, ала успя да се овладее. Даваше си сметка, че след като тя бе лишена от човечност, каквото и да кажеше или да й направеше, никога нямаше да я нарани. Не можеше да я засегне по никакъв начин.
— Знаеш ли къде е дъщеря ни, Елоиз? – Той фъфлеше, но съзнанието му бе съвсем прояснено. След толкова години всичко му бе станало кристално ясно. Съжаляваше само, че му трябваше толкова много време, за да стигне до истината. Сега обаче имаше човек, който да му дава кураж – Барбара. А състоянието, в което завари Габриела, усили решителността му.
— Сигурна съм, че ти ще ми кажеш, Джон. Остави ли я някъде или може би се отърва от нея? – Стори му се по-скоро любопитна, отколкото загрижена, и в този миг не му бе трудно да прозре що за чудовище е тя. Единственото, което не разбираше, бе как е могъл да се заблуждава толкова години. Просто е желал да е другояче, бе си създал илюзорна представа за нея и дори сега нямаше сила да се изправи пред истината.
— Ще ти се, нали? Искам да кажа, да се отърва от нея. Защо просто не сме я захвърлили в някой приют, след като се роди, или не сме я оставили на стъпалата пред някоя черква? Това щеше да ти достави огромно удоволствие, нали, а и за нея щеше да е къде-къде по-добре? – Той преглъщаше сълзите си, докато говореше, пред очите му бе носилката с дребното пребито тяло на Габриела. Сигурен бе, че цял живот нямаше да забрави тази гледка.
— Спести ми сантименталния си хленч, Джон. При Барбара ли е? Да не би да смяташ да я отвлечеш? Ако е така, знай, че ще повикам полиция. – Тя остави официалната си чантичка на масата и се настани с елегантни движения на стол срещу него. Беше красива жена, ала гнила отвътре. Жена без душа. Беше като айсберг, а жестокостта й не знаеше граници. Сегашната му спътница не бе толкова красива, но се държеше несравнимо по-мило с него. Родителите й нямаха нищо общо с висшето общество, тя обаче го обичаше и имаше сърце. Единственото желание на Джон бе да забрави за Елоиз, за съвместния им живот и да избяга колкото може по-далеч от нея. Заради Габриела се колебаеше от близо година, но все едно повече не можеше да й помогне, нямаше сили да спре този звяр. Сигурен бе, че единственото, което му оставаше, бе да спаси поне себе си.
— Габриела е в болница – тревожно й съобщи той. – Беше почти в безсъзнание, когато я намерих тази сутрин. – Трепереше от ярост дори само при вида на Елоиз. Ала все още някъде дълбоко в себе си изпитваше ужас. Разбираше на какво е способна тя сега и се страхуваше, да не би да загуби контрол над себе си и да убие дъщеря им. Единственото, което жена му заслужаваше, бе да бъде унищожена.
— Е, какъв късмет тогава, че си се върнал вкъщи, нали? Каква благословия за нея – студено отбеляза Елоиз.